(Някакъв глас в главата му крещеше: „Защо избра толкова уединена къща, по дяволите? Какво им е хубавото на трите акра гора на две хиляди и петстотин метра над морското равнище, където вятърът даже през лятото ти смразява топките? Трябваше ти просто някой съсед, който да ти помогне в беда!“)
После колкото можеше по-тихо слезе по стълбището. Ушите му долавяха непознати звуци. Дращенето престана за миг, но по плочките в кухнята все още танцуваха отраженията на боровете. Навън имаше нещо, което се движеше до стената на къщата.
Той вдигна ударника и стисна оръжието с две ръце.
Докато се приближаваше към кухнята с вледенени крака, въпреки дебелите вълнени чорапи, чу далечното клокочене на потока и усети мириса на индийско орехче и къри от вечерята. Опита се да си спомни уроците на маршал Винсънт по стрелба: приклекнала поза, неподвижни лакти, леко свита лява ръка, готова да поеме отката с рамото, спокойно дишане, дишане, дишане…
Влезе в кухнята.
Плочките бяха толкова студени, че все едно вървеше по ледена пързалка. По фурнира на шкафовете и хладилника пълзяха сенки. С периферното си зрение зърна снимките на синовете си, облечени в бейзболни екипи, и това го изпълни със смесица от срам и готовност за борба. Пол протегна пистолета напред…
Пак същото дращене, този път зад него, наляво!
Той рязко се завъртя и насочи револвера към звука — някъде навън до пластмасовата кофа за боклук. Мозъкът му регистрира движение — космата топка, ровеща се в боклука — и след кратко колебание прати информацията до показалеца му. После внезапно разбра, отпусна спусъка и дълбоко пое дъх. Гръбнакът му пулсираше, мускулите на рамото му го боляха от сдържаното напрежение.
Преглътна сладко-киселия вкус на страха, приближи се до плъзгащата се врата и леко подритна стъклото.
— Махай се, пършива твар!
Койотът го погледна с мътните си кафяви очи и подуши вратата. Пол отново я ритна. Животното заотстъпва с наострени уши и жално изскимтя. После се обърна и потъна в сенките зад бетонната веранда.
Пол се върна при хладилника и извади бутилка водка.
Седнал на плота, Пол отпиваше големи глътки от ледената огнена течност и мислеше за изпитанието, на което беше подложил семейството си.
Един четвъртък сутрин през юли миналата година Латъморови изчезнаха от лицето на земята. Всичко започна към единадесет часа, когато двама цивилни федерални маршали пристигнаха в дома им в Сисъро, работнически квартал в западната част на Чикаго. Маршалите бяха по дънки и поло, натовариха цялото семейство — съпруг, съпруга, две момчета и по един куфар на човек — на обикновения си шевролет „Блейзър“ и ги закараха на летището. Там ги качиха на борда на необозначен военен самолет и отлетяха за Центъра за ориентация на ПЗФС, Програмата за защита на федералните свидетели, намиращ се някъде край Вашингтон.
Латъморови останаха в това бетонно чистилище две седмици, без нито веднъж да видят външния свят. Общежитието им представляваше стерилен лабиринт от коридори с килими и автоматични врати, охраняван с електронни системи за сигурност и видеокамери. Именно там те хвърлиха старите си кожи и започнаха новия си живот. Всеки член на семейството бе подложен на медицински и стоматологичен преглед, психологически и професионални тестове. Маршалите им носеха храна и дори дискове и видеокасети за момчетата. Всеки ден, докато децата гледаха филми с Джим Кери, Пол и Санди трябваше да четат брошури и вестници от различни райони на страната. Дадоха им възможност сами да решат къде да се заселят, също както им бяха позволили да изберат новата си фамилия. Пол смяташе, че е най-добре да запазят истинските си малки имена, особено момчетата. Тими настояваше да се казва Шварценегер и се наложи Пол дълго да го разубеждава. Накрая след много опити и грешки Латъморови се превърнаха в Стафордови.
Избраха за свой нов дом Гранд Лейк в Колорадо — техният „неутрален обект“ на жаргона на програмата — навярно защото отговаряше на много от изискванията им. Районът предлагаше безброй възможности за отдих на открито. Градчето беше малко и почти нямаше престъпност, но в същото време привличаше достатъчно туристи, за да има много работни места.
Ала сега, след като вече живееха тук от почти година, Пол разбираше, че най-трудната част не е свързана с новата им самоличност, нито с постоянния страх. Най-трудно бе да накара жена си и децата си отново да му повярват…