— Не съм въоръжена! Моля те, не стреляй!
Пол едва успя да чуе думите, но нещо дълбоко в него регистрира противоречие. Гласът бе предрезгавял от вълнение и страх. За бога, от какво можеше да се бои един наемен убиец?
— Не съм дошла да ти причиня зло, Пол!
Приклекнал в смълчаната къща, той потръпна от болката в коленете и гърдите си. Що за наемен убиец беше това — да го нарича „Пол“? Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Пол спусна предпазителя на автомата, смени пълнителя и отново вдигна предпазителя, после пъхна дулото през дъските и постави показалец на спусъка.
— Повярвай ми, дойдох да ти помогна! — с треперещ глас извика жената.
— Кой казва, че имам нужда от помощ?!
— Стига, Пол, ти си в опасност. Затова съм тук.
— Не знам за какво говориш! Знам само, че това е моята земя и ти си влязла тук без разрешение. Повиках ченгетата!
— Изслушай ме, Пол…
— Не! — внезапно изкрещя той. Всички отдавна сдържани чувства най-после избликнаха на повърхността. — Повече няма да бягам! Всичко ще свърши днес!
Пол се задъха и в гърлото му заседна буца. Беше като животно в клетка, като маймуна, заслепена от светлината на лабораторна лампа. Като малък веднъж му се бе случило същото. Беше откраднал шишенце с боя от един магазин и собственикът се обади на баща му. Малкият Пол избяга през задната врата и се скри в къщичката си на дървото. Ала баща му го откри.
Отвън се чуваше само воят на вятъра.
Той стисна клепачи. Вече не искаше да стреля. Вече не искаше да се съпротивлява. Но бе в капан. В капан. И пред очите му постоянно се появяваше онова шишенце с червена боя. Споменът пулсираше в ума му с флуоресцентна светлина, сякаш боята беше някакво космическо изпитание.
Божие послание.
— Пол? — отново се разнесе призрачният глас. — Чуваш ли ме?
— Млъкни или ще те застрелям!
— Изслушай ме, Пол! Аз работя с полицията! Аз съм ясновидка! Разбираш ли ме? Занимавам се със случаи на изчезнали хора!
Той погледна през прозореца и изведнъж всичко му се стори абсолютно нереално. Безредно закованите дъски, петното от гроздов сок на облегалката на дивана. Като че ли беше попаднал в кошмар. „Ясновидка“ ли каза тази жена? Абсурд. Това бе смешно.
— Така те открих, Пол! С измама ме накараха да те открия. Знам, че е трудно да повярваш, но само ако…
— Млъкни!
— … ми позволиш, ще ти го докажа!
— Всеки момент ще пристигнат ченгетата!!!
Последва ново мълчание, което сякаш стисна мозъка му в менгеме.
— Пол, виждам нещо червено! Чуваш ли ме? Виждам нещо червено! Металическо… Не, чакай! — Сърцето му щеше да се изтръгне от гърдите му. После жената отново извика: — Шишенце червена боя! Нали така?! Шишенце боя от детството ти?!
Нещо в него потръпна. Очните му орбити като че ли станаха прекалено тесни за очите му. Кожата му настръхна. Откъде можеше да знае тази жена какво си мисли той? Невъзможно. Това беше някакъв номер.
Пол се задъха. Можеше само да зяпа глупавата емблема на закования на прозореца шперплат: мече панда.
— Виждам надпис! „Ашланд“?! „Ашланд Мил“!
Той се вцепени. Не бе в състояние да откъсне очи от тази глупава емблема и от отпечатаните под нея думи: „Ашланд Милс Инкорпорейтид“.
Пол пусна автомата на пода.
44.
Криво огледало
В главата на Шарлот бушуваше буря от образи и звуци.
Приклекнала зад форда и мокра до костите, тя усещаше приближаващата се опасност като черна сянка, спускаща се от небето. Искаше й се да побегне, искаше й се да вика за помощ, ала не можеше да помръдне.
В едната си ръка все още стискаше монетата, с другата се подпираше на чакъла и поглъщаше остатъчна електрическа енергия. Отказваше да се предаде. Колкото и да стреляше срещу нея той, колкото и ужасена да беше, нямаше да се примири и да открие поредния мъртвец.
Щеше да спаси този човек.
— Пол! — извика тя. — Чу ли ме? Пол?! Вече вярваш ли ми?! — Никакъв отговор. — Пол! Моля те!
Само вятърът виеше сред върхарите на старите борове.
Шарлот стисна клепачи…
(… надничам между дъските, с които е закован прозорецът…)
… и ахна…
(… виждам фигурата, приклекнала зад колата на отбивката…)
… олюля се и едва не падна по гръб на чакъла.
Тя се облегна на хлъзгавата броня на форда. Сърцето й щеше да се пръсне. Шарлот ужасено преглътна. Вятърът я брулеше и развяваше якето й. Цялата трепереше. Никога досега не се бе виждала през чужди очи. Това беше най-странното усещаше през живота й. Все едно да бръкнеш с мокър пръст в електрически контакт. Видя собствения си образ, филтриран през смущенията на чуждите възприятия. Усети страх, подозрение, недоверие, гняв.