Сякаш се виждаше в криво огледало.
— Пол! — извика тя. — Не съм тук, за да те убия! Помисли! Щях ли да паркирам пред къщата?! Хайде! Кой според теб ти праща тези сигнали? Позволи ми да ти помогна!
Последва мъчителна тишина. Шарлот потръпна от пронизителна болка зад очите. Едва издържаше в тази поза, но не смееше да се покаже пред прозорците. Не знаеше дали е успяла да го убеди.
Отвътре се разнесе напрегнат глас:
— Коя си ти?
Шарлот избърса лицето си и дълбоко си пое дъх.
— Аз съм Шарлот Викърс!
— Защо си тук?
— За да ти помогна!
— Защо?!
Тя облиза устни.
— Защото мисля, че помогнах на Фабионе да те открият!
— Ти си луда!
— Не, Пол, не съм луда! Може би малко наивна, но не съм луда!
— Полицията наистина идва!
— Глупости, Пол! Знаеш го.
Отново мълчание.
Някъде зад Шарлот, навярно на около километър и половина, се разнесе шум.
Тя погледна през рамо. В далечината се виждаше шосето, което се спускаше по планинския склон към скалистата долина, известна на геолозите като „алувиална низина“. По иначе абсолютно пустия път, сякаш излязъл от някой кошмар, се приближаваше бежов шевролет каравана.
Шарлот се обърна към къщата. Пулсът й се ускори, в главата й запращя електричество. С тази каравана не пътуваше семейство, заминаващо на почивка.
— Изслушай ме, Пол! — извика тя. — Те идват!
— Кой?
— Хората на Фабионе! Идват по шосето!
— Вдигни си ръцете така, че да ги виждам! — Гласът на Латъмор прозвуча по-уверено. Добър признак.
Шарлот преглътна и се изправи с вдигнати ръце.
— Нямаме време, Пол. Трябва да се махнем от тук!
— Обърни се.
Тя се подчини и му показа, че не е въоръжена.
— Добре, почакай там за малко! — Мъжът в къщата се отдалечи от закования прозорец и изчезна. След няколко секунди предната врата бавно се отвори и Пол Латъмор застана на прага. — Влизай бързо!
Шарлот хвърли поглед през рамо и видя караваната на по-малко от половин километър. Гумите й свистяха на завоите. Щеше да е тук след броени минути.
Тя взе раницата си и се затича към къщата. Пол я чакаше.
— Пусни раницата! — извика той и насочи автомата към нея.
Шарлот се закова на място, пусна раницата и вдигна ръце.
— Чуй ме, Пол, те идват. Раницата ми трябва. Да, вътре има оръжие. Ще го използвам срещу тях. Не срещу теб. Срещу тях.
Пол я погледна.
После вдигна раницата й, пусна Шарлот вътре и затвори вратата.
45.
Тъмно стъкло
Задъхана, тя се огледа.
Къщата изглеждаше точно такава, каквато я бе виждала в мислите си, чак до изтърканите завеси на предните прозорци, големия продънен диван до източната стена, дантелените покривки на малките масички, дори снимките на децата над кушетката — повечето нови, набързо направени моментални фотографии от пикници и училищни състезания. Несполучливи опити за възстановяване на разбитото минало на семейството. Миришеше на изгорели филийки, мухъл и горещ метал, навярно от стрелбата. Шарлот видя пълнителите и оръжията на дивана. Вниманието й привлече шперплатът на прозореца с емблемата на малката панда и курсивния надпис „Ашланд Милс Инкорпорейтид“.
По гърба я полазиха тръпки.
Тя се обърна и погледна Пол. Лицето му бе зачервено и потно. Изглеждаше много по-дребен, отколкото си го беше представяла. Дребен, със светла луничава кожа, по дънки и фланелена риза, като бързо пораснало дете, дете, което се бореше за живота си.
— Откъде знаеш, че са те? — попита той и зареди автомата си.
— Вече ти казах, аз съм ясновидка. — Шарлот пак се огледа наоколо. — Макар че има много неща, които не зная. Къде са жена ти и децата ти?
— Няма ги. Вече са в безопасност.
— Заради…
Той кимна.
— Мислех, че се побърквам. Онези твои „послания“ ме влудяваха.
Шарлот хвърли поглед през рамо.
— Има ли друг път, по който можем да се измъкнем?
— Не съм сигурен, че това е най-добрата възможност.
— Защо?