— Теренът е много опасен.
— Също и онези хора, повярвай ми.
— Може би имаме по-голям шанс да ги отблъснем с оръжие.
— Обади ли се в полицията?
Пол поклати глава.
— Не, не, нямам им вяра. Не мога да рискувам да проваля прикритието си. Това е едно от първите неща, на които ме научиха.
— Можеш ли да се обадиш на някого от Програмата? Някой, на когото имаш доверие?
Той я погледна, облиза устни и дълбоко си пое дъх.
— Реших да се справя с проблема сам.
Шарлот кимна. Отлично го разбираше. Тя застана на колене до раницата, която Пол беше оставил до прозореца, и свали ципа. Извади ругера и зареди един от пълнителите с бинтованата си ръка. После вдигна очи към него.
— Вече не си сам.
Пол я погледна за миг и безмълвно кимна.
Вече си имаха пълно доверие.
Двамата застанаха до предния прозорец, Пол с автомата си, Шарлот със своя полуавтоматичен пистолет, и се вгледаха в ледената сива мъгла. Тя посочи на север.
— Виждаш ли бежовата каравана, която се изкачва по хълма?
— Да.
— Те са.
Пол кимна и отново облиза устни.
— Не се обиждай, Шарлот, но малко си закъсняла. Разбираш го, нали?
— Направих всичко възможно да дойда по-рано. Повярвай ми, Пол.
Планинският път едва се виждаше сред дърветата. Караваната бързо се приближаваше. Очевидно мафиотите не се опитваха да се крият. Шарлот се зачуди какво ще направят, когато видят нейния форд. Дали щяха да си помислят, че е на Латъморови? Внезапно я изпълни паника. Ами ако грешеше и хората в онази каравана не бяха гангстери?
— Ще открием огън веднага щом се приближат — каза Пол.
Тя замислено прехапа устната си.
— Трябва да сме убедени, че са те.
— Не очаквам никой друг, а ти?
— Не може просто ей така да стреляме.
— Ще се целим в гумите им.
— Защо?
Пол сви рамене.
— За да им покажем, че намеренията ни са сериозни… Не знам.
— Ами ако изстреляме няколко предупредителни изстрела във въздуха?
— И после?
— Не зная. Не зная, наистина не съм мислила за това.
— Е, най-добре да помислиш.
— Полицията все някога ще дойде, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Някой трябва да е чул стрелбата и да се е обадил на шерифа.
Пол отново сви рамене.
— Тук сме на края на света, Шарлот. Когато пристигнат ченгетата, всичко отдавна ще е свършило.
Тя кимна и погледна пистолета в потната си бинтована длан. Цялата му остатъчна енергия се бе изчерпала и Шарлот усещаше само студения метал. Обикновен инструмент. Шумен и опасен, както би се изразил Джуниър, но нищо повече. Чудеше се дали ще има куража да го използва.
Караваната вече беше на по-малко от сто метра и завиваше край малките крайпътни рефлектори, които обозначаваха отбивката на Стафордови. От ауспуха излизаха облачета черен дим — височината навярно бе изтощила двигателя — и големите чистачки хипнотично се движеха наляво и надясно. Предното стъкло беше прекалено тъмно, за да се вижда нещо в кабината.
— Чакай малко — вперил очи в колата, напрегнато каза Пол.
— Какво? Какво има?
— Погледни…
— Какво?
— Те не намаляват скоростта… гледай!
Караваната подмина отбивката и изчезна зад завоя на юг. Възцари се пълна тишина, сякаш спря дори времето. Шарлот не можеше да откъсне очи от гората. Наистина ли бе сгрешила?
— Не мога да повярвам — като човек, току-що събуден от сън, рече Пол.
— Не бяха те — промълви тя.
— Проклет да съм.
Двамата почти едновременно отпуснаха оръжията си и се отдръпнаха от закования прозорец.
— Не разбирам — тихо каза Шарлот.
— Мислиш ли…
— Чакай! — Тя го хвана за ръката и силно го стисна. Зад трепетликите и боровете на юг се движеше нещо. Отначало приличаше на огромна безформена сянка, която бързо се приближаваше.
Скоро Шарлот различи фигурите, които изплуваха от сивата лапавица. Двама едри мъже с автомати.
46.
Неочакван гост
— Добре… да не се паникьосваме — с прегракнал от нерви глас прошепна Шарлот.
Опитваше се да си спомни уроците на Джуниър по стрелба. Цялата се обливаше в пот. О, господи, как й се искаше да избяга! Ала насочи ругера през прозореца и се прицели в един от убийците, които се приближаваха от юг.
Облечени в еднакви сиви найлонови дъждобрани, те приличаха на водопроводчици, дошли да поправят протекъл кран. Онзи отляво беше по-млад, по-висок и по-опасен наглед. Шарлот го позна от престрелката в дневната й — бе се случило само преди два дни, но й се струваше сякаш преди цяла вечност. Другият беше дебел и изпълваше дъждобрана си като прекалено натъпкана наденичка. Очите му гневно проблясваха в сумрака.