— Готова ли си? — попита Пол.
Тя се прицели в земята пред краката им.
— Да. — После задиша равномерно и стисна пистолета малко по-здраво. — Първо ще изстрелям няколко предупредителни изстрела.
— С теб съм.
Шарлот натисна спусъка три пъти едно след друго. Пол направи същото.
Гърмежите разтърсиха стените и я оглушиха, в лицето й лъхна топлина. Двамата мафиоти бяха залегнали и пълзяха в търсене на прикритие. Тя стисна Пол за ръката и той прекъсна огъня.
Тишината се стовари отгоре им като купчина тухли.
— Мамка му… Внимавай! — Пол я хвана за китката и я дръпна на пода.
Отговорът дойде незабавно.
Предните прозорци се пръснаха. Заехтя грохот от едрокалибрено оръжие и из дневната се посипаха парчета стъкло, трески от черчеветата и мазилка. Канонадата нямаше край. Шарлот притискаше лице към миришещото на мухъл килимче. До себе си усещаше тялото на Пол. Тя затвори очи и закрещя.
Стрелбата престана.
Шарлот се обърна към Пол, който казваше нещо — устните му се движеха, в очите му пламтеше паника, но от гърлото му не се изтръгваше нито звук. Внезапно тя осъзна, че ушите й пищят и не чува нищо. Накрая той я хвана за ръката и посочи южната стена.
Какво й говореше?
Все още замаяна, Шарлот се обърна към южната стена. През единствения прозорец се виждаха поклащащите се трепетлики, потокът и купчината дърва. Слухът й постепенно се върна. Отвън се чуваше ужасно пищене, сякаш деряха жива котка.
После иззад дървата се надигна тъмна сянка.
По гърба я полазиха тръпки. Някой през цялото време се бе крил там в очакване на удобен момент да се намеси и сега се приближаваше към къщата, като носеше нещо обемисто в ръце и викаше с цяло гърло. Ужасена, Шарлот най-после разбра какво е искал да каже Пол.
„Детето ми.“
47.
Вихър
Дигър се криеше зад дървото и тъкмо бе извадил празния пълнител на калашника си, когато иззад ъгъла се появи хлапето.
Отначало реши, че му се привижда — малко сополиво хлапе по дънков гащеризон, което викаше като побъркано — но после разбра, че е истина. Момчето носеше дървено сандъче и крачеше към дърветата. Право към Дигър. Той измъкна нов пълнител от колана си и го зареди.
Откъм къщата се разнесе измъчен вик:
— Дарил — не!!
Изведнъж всичко замръзна.
Дигър погледна Дебелия. Приклекнал зад един повален дънер на десетина метра от него, Рондо Хатън с треперещи ръце се опитваше да презареди собствения си автомат. Потното му тлъсто лице беше бледо като сурово тесто. Състоянието му се дължеше едновременно на студа, възбудата и ниската кръвна захар. През последните два часа Дигър го бе подложил на диета. Поради една-единствена проста причина: искаше Рондо да е озлобен и навярно дори малко луд. Като изгладнял помияр. Огромен, тлъст помияр. Но сега започваше да съжалява за решението си. Дебелия изпадаше в нервна криза. Все пак най-после успя да зареди пълнителя и като премигваше със свинските си очички, за да изтръска капките пот, притисна приклада към рамото си и се прицели в детето.
Мусолино отново погледна към хлапака, който се приближаваше към него.
— Аз бях! Аз ги откраднах! Аз съм виновен! — викаше той с тъничкото си детско гласче.
Беше на шест-седем метра от Дигър. От това разстояние нямаше проблем да му пръсне черепа. Един автоматичен откос направо щеше да му отнесе главата. Показалецът на Мусолино се напрегна на спусъка. Очите му бяха влажни от вятъра и лапавицата. Никога не бе очиствал хлапе — струваше му се грях — но нали за всяко нещо си има пръв път.
— Ела насам, малкия! — извика Дигър. — Преди да си пострадал!
Нов безумен крясък откъм къщата:
— Дарил… моля те!
— Баща ми няма нищо общо с това! — извика момчето.
И изведнъж се препъна, политна назад и падна по задник. Сандъчето се изплъзна от ръцете му и съдържанието му се изсипа — картички, навярно пощенски или нещо подобно. Хлапето запълзя към тях.
— По дяволите, какво правиш, малкия! — изкрещя Мусолино. Какво ставаше, мамка му?