В коридора се разнесоха стъпки и го откъснаха от спомените му.
Той вдигна глава и видя, че Санди е застанала на прага на кухнята.
Под лунната светлина приличаше на привидение с восъчнобяла кожа и пламтящи очи. Нещо дълбоко в Пол се пречупи. Не само заради страха на лицето й, а заради мъката, която излъчваха очите й, заради отпуснатите ъгълчета на устата й, увисналите рамене и свитите й в юмруци ръце. Тя едва успя да изрече думите:
— Какво беше това, Пол? Онзи шум…
Той отиде при нея, прегърна я и отчаяно я притисна към себе си.
— Фалшива тревога, Сан, съжалявам… Ужасно съжалявам…
Сълзите му потекоха още преди да осъзнае какво става и Пол се разрида като малко дете. Тя започна да го гали по гърба, да го успокоява, да го прегръща също толкова силно, колкото и той нея. Въпросите, които го измъчваха през последните няколко месеца, отново изплуваха на повърхността като призраци. Защо беше провалил живота си? Как се бе случило всичко това? Само допреди две години водеше сравнително нормален живот в Чикаго и обслужваше скромните си клиенти като обикновен счетоводител в обикновения си малък офис на Ласал стрийт. Какво го беше накарало да приеме предложението на Джон Фабионе? На Джон Юмрука! Пране на пари за най-известния мафиотски бос в историята на Чикаго! Но вече бе късно. Сега Пол беше федерален информатор, жалък доносник, прекалено уплашен, за да си понесе наказанието и да отиде за няколко години в затвора. Сега Пол стоеше в студения мрак, притиснат към измъчената си съпруга, и се чудеше дали призраците от миналото му някога ще престанат да го будят посред нощ.
Чудеше се дали един от тях, призрак с женско лице, ще изпълни своето обещание.
Спомняше си последния път, когато я бе видял, сякаш се беше случило преди минути. Пред сградата на съда, докато федералните маршали водеха Джон към бронирания бус. Тя стоеше край кордоните до тротоара, облечена в черно, като че ли оплакваше смъртта на баща си. Точно преди да влезе в буса, Пол зърна Николета Фабионе, скрила мишето си лице под воал, после чу мрачния й глас.
— Ще те открием, Латъмор, един ден ще те открием…
Сега, близо година по-късно, Пол Латъмор все още чуваше гласа й насън, подскачаше при всеки шум и се чудеше дали Николета Фабионе е открила начин да изпълни обещанието си.
4.
Жената, умирала седемнадесет пъти
Жегата взимаше своето от града. Небостъргачите в центъра се печаха под сребристото слънце, тротоарите сякаш бяха нажежени до бяло и гневно блестяха в очите на забързаните минувачи. Шумът беше по-силен от обикновено, бученето на пневматични чукове и свистенето на автомобилни гуми опъваха нервите до крайност. И дори Мичиганското езеро като че ли се бе изпарило, оставяйки след себе си сива сол чак до Бентънското пристанище.
По страничните улички на север съскаха хидравлични кранове и пръскаха пенливи струи за радост на децата. Старци седяха по верандите и унило бършеха вратовете си с носни кърпички. Денят беше отвратителен, както и да го погледнеш, но положението още повече се влошаваше, ако човек имаше работа с ченгетата.
Шарлот започваше да го осъзнава, докато се потеше във форда си и се мъчеше да реши дали да влезе в полицията. Бе паркирала пред Тринадесети участък, ниска сграда, заобиколена от кленове и растения в бетонни саксии. Двукрилата стъклена врата постоянно се отваряше и затваряше, като изплюваше и поглъщаше униформени полицаи и нервни, намусени цивилни.
Причините за колебанието й бяха различни. От една страна, знаеше, че незабавно трябва да съобщи за срещата с Натали Фортунато. Като се имаха предвид старите й връзки с управлението, със сигурност щяха да й обърнат внимание. Но от друга страна, страхуваше се, че може да попадне на корумпирано ченге. През годините бе чувала слухове, че семейство Фабионе — и другите мафиотски фамилии като тях — плаща на доста чикагски полицаи. А и много ченгета не обичаха ясновидците. Всъщност някои направо мразеха хората като Шарлот. Успехите им нямаха значение. Агентите от ФБР бяха още по-лоши. Те смятаха екстрасенсите за останки от Средновековието, суеверни измамници, анатема за разполагащия със съвременни технически средства следовател.
Тъкмо затова се пържеше във фурната на автомобила си, парализирана от нерешителност.
Погледна се в огледалото и видя, че спиралата й тече. Над горната й устна блестяха капки пот. Беше облечена в сивкавосин сукман, лека тениска и еспадрили. Не носеше и сутиен… макар че не бе сигурна защо. Казваше си, че е заради жегата. Но жените с толкова голям бюст рядко си позволяваха такива волности. Дали подсъзнателно не искаше да привлече вниманието на ченгетата с деколтето си? Или се дължеше на по-дълбок вътрешен стремеж да остане свързана със собствената си земна женственост пред лицето на опасната игра, която играеше?