… и в този момент отново се разнесоха изстрели.
— Залегни! — извика тя, по-скоро на себе си, отколкото на Дарил или на Пол.
Наоколо избухнаха фойерверки.
Канонадата продължи само секунди, но грохотът, светлината и топлината направиха въздуха в дънера почти непоносим. Шарлот притисна тялото на момчето към леденото дърво, затвори очи и се помоли да не се случи нещо с Пол.
Миг по-късно се възцари тишина, нарушавана само от воя на вятъра.
— Хайде, миличък, да вървим! — Тя хвана Дарил за яката и го измъкна навън.
Снегът се сипеше по лицето й, миришеше на кордит и нагорещен метал.
Пол бе приклекнал зад голям камък на няколко крачки от тях.
— Не се изправяйте! Не се изправяйте!
Той се прицели към гората и изстреля нов откос напосоки.
Шарлот застана на четири крака и задърпа детето към дърветата. Ушите й пищяха ужасно и не чуваше почти нищо. Прегърнала с една ръка Дарил, тя започна да рови в снега и накрая откри ругера.
— Пол! — прошепна Шарлот. — Хайде! Остави това — хайде!
Вятърът внезапно се усили.
Някъде в мрака зад тях се разнесе металическо дрънчене.
Нещо проблесна на екрана в главата на Шарлот.
— Залегнете! — извика тя и тримата се хвърлиха на земята. В следващия момент на четиридесетина метра от тях отново избухна автоматичен огън.
По ухото я парна нещо горещо и две трепетлики точно пред нея се разлюляха.
— Хайде! Хайде! Хайде! — Пол я задърпа за якето и се опита да ги поведе към тясната горска пътека.
— Вие двамата продължавайте! — високо прошепна Шарлот.
— Но…
— Скоро ще ви настигна, просто вървете… Тръгвайте! — Тя побутна момчето и баща му към пътеката.
После бързо запълзя назад към стройните стволове на трепетликите и започна като обезумяла да разглежда бялата кора на първото дърво. Търсеше нещо съвсем малко, игла в копа сено, и го намери: едва забележима резка в кората. Без да обръща внимание на приближаващите се зад нея стъпки, Шарлот запълзя към втората трепетлика.
Сърцето й туптеше бясно, ушите й кънтяха, устата й бе пресъхнала. Тя прокара замръзналите си пръсти по ствола. Къде ли беше? По дяволите!
И тогава го откри, забит в дънера.
Това може би щеше да е последният й шанс да оцелее.
54.
Жажда за кръв
Сплескан от удара, куршумът беше изгубил първоначалната си форма. Ала това парче метал с цвят на месинг бе ключът към спасението й.
Шарлот отчаяно се опита да го измъкне от дънера, отначало с голи ръце, но после осъзна, че е безполезно — пръстите й бяха абсолютно безчувствени. Зад нея отекваха стъпки, чуваше се тежко, неравно дишане. Тя затършува в джобовете на якето си, ала откри само пистолета, един резервен пълнител и монетата на Пол.
Мафиотите се приближаваха. Сърцето й затуптя още по-силно.
Монетата на Пол!
Шарлот извади сребърния долар и го пъхна в дупката. Все едно се опитваше да пробие замръзнал бетон. Стъпките вече бяха на около двадесет и пет метра от нея, може би още по-близо. По тила й полазиха тръпки. Внезапно й се зави свят, тялото й затрепери, но продължаваше да се опитва да извади куршума.
Парчето метал най-после изскочи от дървото и падна в снега.
„Господи Боже, моля те, не изчезвай!“
Шарлот запълзя в снега. Вятърът шибаше лицето й, замъгляваше очите й със снежинки. На двадесетина метра от дясната й страна изпращя суха съчка, издрънча метал. Тя се задъхваше, ровеше в кишата, мислеше си, че е безнадеждно, и тъкмо щеше да се откаже… когато лявата й ръка изведнъж напипа нещо топло.
Куршумът.
Шарлот го извади от снега.
Остра, пареща болка прониза дланта й. Тя потръпна, изпусна го и отново го взе, като духаше в шепата си. Без да обръща внимание на болката, Шарлот бързо си пое дъх, вдигна дясната си ръка към устата си и разкъса бинта със зъби.
Зад нея нещо се движеше в бурята, от гъсталака се разнесе шумолене. Тя запълзя в обратната посока, спря зад един голям камък и премести куршума в дясната си ръка.
И отвори веригата.
В очите на преследвачите…
(… виждам я! Виждам я! По дяволите, виждам тая шибана путка зад камъка, само на десетина-петнайсет метра. Мога да я очистя! Дебелия ще свърши тая работа, Дебелия ще пръсне черепа на тая тъпа кучка…)