Полицай Строуб изключи двигателя, сложи си шапката, вдигна ципа на коженото си яке и излезе навън. Докато крачеше към кадилака, откопча кобура на служебния си револвер — стандартна процедура — и ниско нахлупи шапката си, за да се предпази от лапавицата. Колкото повече се приближаваше към колата, толкова повече се свиваше стомахът й. Имаше нещо нередно в небрежно спрелия седан. Двигателят му работеше — ауспухът плюеше бели валма дим. Ами караваната? От отворената врата водеха стъпки, които изчезваха в гората. Какво ставаше тук.
Тя стигна до предната лява врата и почука на тъмното стъкло.
Прозорецът се спусна с бръмчене и отвътре се показа лицето на дребна руса жена в лилав костюм.
— Как сте, полицай? — усмихна се тя. — Отвратителна вечер, нали?
— Да, госпожо — безизразно отвърна Карла. — Покажете ми шофьорската си книжка и талона на колата.
— Естествено — рече жената и затършува в чантата си.
После й подаде книжката си и временен талон за кадилака. Полицай Строуб извади фенерче от джоба на якето си и насочи лъча към книжката, издадена на името на Натали Мари Фортунато. Автомобилът бе регистриран на друг човек: Търстън Чикионе.
— Талонът е на името на господин Чикионе — каза Строуб.
— Чичо ми — поясни русата.
— Чичо ви ли?
— Да, полицай, колата е на чичо ми. Чичо Търстън. Има ли някакъв проблем?
Карла продължаваше да гледа талона.
— Бихте ли ми показали квитанция за застраховката, моля?
Блондинката запремигва и в тъмните й очи проблесна нещо. Едва прикрит гняв. Тя се наведе и отвори жабката.
— Какъв е този разпит? — измърмори жената. — Искам да кажа, откога в тоя щат е незаконно да седиш в паркирана кола…
В този момент полицай Строуб чу зад себе си отваряне на врата, хвърли поглед през рамо и видя, че Боби Гарсия слиза от патрулния автомобил. Очите му бяха разширени и дясната му ръка бе на кобура. Карла незабавно разбра какво означава това. Гарсия беше открил нещо в компютъра и ако се съдеше по изражението му, трябваше да е попаднал на сериозен проблем. Адски сериозен. Докато се приближаваше към кадилака, Боби й направи знак, който изясняваше всичко: международният жест за организирана престъпност.
Той натисна с показалец носа си настрани.
Полицай Строуб се завъртя към колата, извади пистолета си и го насочи към русата.
— Не мърдайте!
Жената замръзна с ръце в жабката.
— Вдигнете ръце на тила си! Веднага!
Натали Фортунато въздъхна и се подчини.
— Слезте от колата! Бавно! — Карла отвори вратата със свободната си ръка. Също извадил револвера си, Гарсия заобиколи кадилака от другата страна и насочи фенерче към тъмните прозорци. — На земята! По очи! — извика полицай Строуб.
— О, за бога — изсумтя блондинката и коленичи, после легна по корем на ледената настилка. — Просто се обадете на скапания ми адвокат — казва се Албърт Андер…
— Млъквай! — гневно излая Карла и погледна към партньора си, който се целеше в жената. — Остани при нея, Боби! И повикай подкрепление по радиостанцията, докато проверя караваната!
Той кимна.
Карла се обърна и се запъти към другия автомобил, като насочи револвера и фенерчето си към него. Приближи се до кабината и освети предния десен прозорец. Вътре нямаше никого. Полицай Строуб предпазливо пристъпи към задното отделение. Вятърът виеше и блъскаше леката алуминиева странична врата.
Първо усети миризмата — отвратително зловоние на човешки изпражнения и алкохол. После лъчът на фенерчето се плъзна по пода. Тук цареше пълен хаос — прекатурени столове, счупени бутилки, тъмни влажни петна. Накрая видя тялото, свито на кълбо до предната стена, само по мокри боксерки, смъкнати на глезените. Мъжът беше петдесетинагодишен, набит, с къдрава сива коса. Очите му бяха отворени, зениците — разширени. От устата му се стичаше слюнка.
Изглеждаше в кома.
— Боби! — извика Карла. — Кажи на диспечерката да пратят линейка!
Откри ги по чиста случайност.
Спускаше се по стръмен заледен склон, без да вижда почти нищо в мрака и виелицата. Обувките й се хлъзгаха, измръзналите й крайници сякаш горяха. Дишаше трудно, въздухът пареше дробовете й. Чувстваше краката си като пънове. Раната й продължаваше болезнено да пулсира. Струваше й се, че се движи на север, ала можеше и да греши. Единственото, което спаси разсъдъка й, беше песента.