Онази песен от младостта й за дима над водата.
През последните двадесетина минути тя звучеше в ума й като мантра — повтаряща се мелодия, която кънтеше като биещо сърце в главата й, мъжки глас, пеещ за пламтяща вода и издигащ се към небето дим. Или обратното? Шарлот смътно си спомняше, че групата се казва „Дийп Пърпъл“, но и в това не бе сигурна. Знаеше само, че песента е попила в слуховата й памет от безброй летни нощи, когато пушеше цигари в спалнята си и мислеше за някое момче или за проблемите си в училище… и че тази нощ тя спасява живота й.
До момента, в който се подхлъзна на леда.
Краката й полетяха във въздуха и Шарлот падна по задник на земята.
Изпъшка и се запързаля надолу по склона. Накрая успя да се хване за някакъв храст. Към пътеката на двадесетина метра под нея се затъркаля малка лавина от камъни и сняг.
После чу шум от тътрещи се крака и изпращяване на сухи съчки. Там долу имаше някой и падналите камъни сигурно го бяха уплашили.
Отдолу се разнесе вик:
— Ти ли си, Шарлот? — Гласът бе напрегнат, предпазлив и уморен.
Пол.
— Пол? — изхриптя тя, застана на четири крака и се втренчи към пътеката.
— Да! Ние сме!
— Слава богу!
— Добре ли си?
— Да, струва ми се. — Шарлот най-после успя да се изправи. Все още не ги виждаше. — Ами вие? Добре ли сте?
— Да! Май се изгубихме… но сме добре!
Тя се заспуска по склона, като се държеше за храстите и следваше посоката, от която идваше гласът на Пол.
— Не преставай да говориш, Пол!
— Ония мафиоти… още ли са…
— Няма ги, Пол. — Шарлот наближаваше подножието на склона и постепенно започваше да различава два неясни силуета. Мършав мъж, хванал за ръка момченце.
— Какво искаш да кажеш с това „няма ги“?
Тя стигна до завоя на пътеката и закуцука към счетоводителя и детето.
Те трепереха от студ и страх. Гащеризонът на Дарил беше покрит със сняг. Момчето я гледаше ужасено. Пол все още бе по фланелена риза и дърводелска престилка. Можеха да се разболеят от пневмония… но бяха живи. И това беше достатъчно.
— Не се безпокой за мафиотите — тихо отвърна Шарлот. — Вече няма да те безпокоят.
59.
Ямата
Той лежеше в ямата на отчаянието, на самото дъно на седмия кръг на ада, и кръвта му изтичаше. Мислеше за майка си. „Ужасно е студено, мамо, има толкова много кръв.“ Вече не чувстваше нищо. Бяха му останали само спомените за майка му. Не беше сигурен, но сякаш я чуваше да чете на глас от книга за животните — нещо за мечите ями. Широки три и дълбоки пет метра, със заострени колове на дъното и покрити с листа и клони, те бяха предназначени за страшните черни мечки. Ала понякога се случваше в тях да попадне човек. Обикновено глупав човек.
Човек като Лу Сейнт Луис.
Какво би казала майка му, ако можеше да го види сега, гърчещ се в мрака на тази яма, пронизан от един кол точно през бъбрека и от друг — през бедрото? Какво щеше да обясни на майка си? Че всичко е станало по вина на къдрокосия ли?
Лу потръпна.
В ума му постоянно се повтаряха събитията от последните няколко часа: триумфът на къдрокосия над болката. Беше се затворил в черупката си, сърдечният му ритъм се бе забавил, очите му бяха отправени към някаква въображаема точка в далечината, сухите му, напукани и окървавени устни шепнеха на някаква въображаема жена, която наричаше „Малката“. Беше успял напълно да се изключи от централната си нервна система, да прекъсне връзката между мозъка и тялото си, и това неочаквано явление бе докарало Лу Сейнт Луис до лудост. За пръв път в дългата си странна кариера Лу изгуби самообладание. Той обърна всичко в караваната с краката нагоре, просна отпуснатото тяло на къдрокосия в ъгъла като чувал изгнили картофи. И когато на хоризонта се появиха сините светлини на полицейските автомобили, Лу отчаяно избяга. За съжаление подцени силата на бурята, както и способността си да се ориентира в гората, и скоро окончателно се изгуби. От този момент нататък бе само въпрос на време да падне в мечата яма.
Сега умираше и мракът в ямата го заливаше като някакъв подземен прилив. Навярно трябваше да се помоли, ала Лу беше атеист и се чувстваше вцепенен и празен като студен черен камък. Той запремигва и се опита дълбоко да си поеме дъх, но въздухът все по-трудно проникваше в наранените му бели дробове. Хиропрактикът погледна нагоре към далечното небе.
В мрака се приближаваха стъпки. Ала те не бяха истински — отчетливо потропване като от обувки на танцьор, стъпки на призрак. Над ръба на ямата се надвеси тъмна слаба фигура, очертана на фона на черните облаци. Лу чу тих женски глас.