— Мамо? — попита той. — Ти ли си, мамо?
— За бога, Луис. — Жената се намръщи. Лицето й имаше цвят на замръзнал порцелан. — Какво правиш?
— Умирам, мамо.
— Засрами се — каза призракът.
— Съжалявам — задавено промълви той.
— Сбогом, Луис. — И майка му изчезна.
— Мамо? — Лу напрегна очи. — Къде отивам?
Но мракът не му отговори.
Скоро вече нямаше и въпроси.
60.
Да се върне на подателя
— Насам… Насам!
Шарлот беше паднала на колене и се взираше, за да открие източника на светлината — тънък бял лъч, който танцуваше насам-натам в снежната пелена. Едва хриптеше, чувстваше тялото си като излято от бетон, вече не усещаше раната си, пръстите на ръцете и краката й пареха. От около половин час й се привиждаха разни неща, пред очите й плуваха мастиленочерни петна. Но сега бе сигурна, че вижда тези три фигури, които изплуваха от виелицата пред нея като млечнобели призраци.
Лъчът на фенера им проблесна зад една от трепетликите, после се насочи към Шарлот.
— … Насам!
Гласът й отслабваше, дясното й ухо продължаваше да пищи. Тя бавно размаха ръце. Зад нея Пол и Дарил Латъмор се бяха свили в естествения заслон на два прогнили дънера, трепереха и се опитваха да не заспят. Снегът полепваше по дрехите, лицата, косата и веждите им. Бяха престанали да викат преди десетина минути и навярно смятаха, че Шарлот отново има халюцинация.
— Виж! — внезапно изписка малкият Дарил. — Татко! Това е шерифът! Шериф Флин!
Очите на Шарлот се напълниха със сълзи, сълзи, които мигновено замръзнаха.
От дърветата на тридесетина метра от тях излезе едър мъж в канадка и с мощен фенер в ръка. Шериф Джей Флин крачеше с решителната походка на стар каубой и носеше под мишница дълга пушка. От двете му страни вървяха още двама мъже. Онзи отляво беше по-млад, също в униформа, навярно заместник-шериф. Другият изглеждаше на средна възраст, висок и слаб, със зелено яке на федерален маршал.
— Маршал Винсънт! — издигна се над воя на вятъра гласът на Пол. — Аз съм Пол! Пол Стафорд!
— Боже господи! — възкликна шериф Флин, когато освети с фенера си Пол, момчето и Шарлот. Светлината заслепи Шарлот и тя примижа, после заслони очите си с длани.
— Дръжте си ръцете така, че да ги виждаме! — извика заместник-шерифът.
Все още на колене, Шарлот вдигна ръце. Пол и Дарил я последваха. Мъжете предпазливо се приближиха. Шерифът държеше фенерчето до цевта на пушката си и замислено ги наблюдаваше.
— Проклет да съм — накрая измърмори той.
Маршалът пристъпи напред.
— Добре ли сте всички?
— Освен че сме измръзнали, всички сме живи — без да сваля ръце, отвърна Пол. — Нали, Дарил?
Момчето кимна.
— Да, татко, живи сме.
Последва странно мълчание, като че ли никой не знаеше какво да прави.
Вятърът виеше сред клоните на дърветата.
— Можете да си свалите ръцете — каза маршал Винсънт, който продължаваше да клати глава, сякаш не вярваше на очите си. После прибра пистолета в кобура си, извади от джоба си цигари и се усмихна.
— Дай жилетката си на момчето, Клод — рече шериф Флин и подпря пушката си на един висок камък.
Заместникът му се подчини и Дарил бързо облече жилетката.
Шерифът се обърна към Шарлот и й подаде ръка.
— Госпожо… Можете ли да се изправите?
Тя успя да стане. Виеше й се свят, ушите й пищяха. Флин я наметна с канадката си.
— Благодаря ви — каза Шарлот. — Как ни открихте, за бога?
— Попитайте Клод.
Заместникът му сви рамене.
— Израснал съм из тия планини. След като не открихме трупове нито в къщата, нито на Пума Хил, реших, че трябва да сте минали дерето.
Маршал Винсънт се опитваше да запали цигарата си във виелицата. Накрая успя и с наслада дръпна.
— Честно казано, Пол, ти здравата оплеска нещата. В момента, в който жена ти се появи в Дъранго, разбрахме, че тук ще се случи нещо страшно. После момчето изчезна посред нощ и положението стана още по-лошо.
Пол го погледна.
— Санди и Тими добре ли са?
Маршалът кимна.
— Да, чакат ви в новия неутрален обект.
Последва ново мълчание, този път нарушено от Шарлот.