Излезе от стаята си като си помагаше с патериците и се затътри по коридора към интензивното отделение.
Джуниър беше в последната стая отляво и Шарлот спря отпред, за да се успокои. Сърцето й туптеше, пулсирането се бе превърнало в биене на барабан. Тя натисна бравата с бинтованата си ръка и влезе.
Първо я порази светлината. През щорите струяха слънчеви лъчи и се отразяваха от белите плочки и чаршафи. Леглото бе в средата на стаята и Джуниър лежеше на него като бяла мумия, леко извърнал глава настрани. Очите му бяха отворени. Единствено тихият звук на медицинските апарати и интравенозните системи нарушаваше тишината. Тишина, мъртва и студена като неподвижна черна вода в главата на Шарлот. Дали беше заради състоянието на Джуниър? Или защото наред с пръстите си бе изгубила и умението си?
Шарлот се приближи до леглото, придърпа близкия стол и седна.
— Как си, Джуни? — каза тя, протегна бинтованата си ръка над металния парапет и стисна дланта му. Не усети нищо друго, освен студена марля и слабо пулсиране. От очите й потекоха сълзи.
„Толкова за грима.“
По-рано същия ден лекарите я бяха осведомили за състоянието на Джуниър. Бил получил тежки травми в гръбначния стълб, ректума и пикочния мехур, но имало голяма вероятност да се възстанови — поне физически. Психическото му състояние било друг въпрос. От медицинска гледна точка, той бил в пълна кома и не знаели дали ще излезе от нея. Използвали система, наречена „скала на Глазгоу“, която включвала три фактора: движения на очите, словесна и мускулна реакция. За съжаление, Джуниър се намирал в такова вегетативно състояние, че не можели да дадат никаква прогноза.
Накрая Шарлот се овладя.
Джуниър вече беше част от живота й. Двамата бяха свързани по начин, който тя дори не разбираше. Бе дошъл при нея в най-мрачния момент от живота й и я беше спасил. Тя никога нямаше да забрави какво е направил за нея. Никога нямаше да го изостави, даже това да означаваше да се грижи за него през остатъка от живота си.
Шарлот се вгледа в отпуснатото му, безизразно лице. По брадичката му се точеше слюнка и тя я избърса с бинта си. После мъчително преглътна, спомнила си, че има една последна възможност да го събуди.
Но все още не бе готова за това.
Все още.
Два дни по-късно я изписаха.
Тя взе такси до най-близкия търговски център и си купи нова пола и лека блуза — в по-ниските райони беше горещо и Шарлот искаше да се чувства спокойно с бинтовете си. После с друго такси отиде във Федералния съд в центъра на Боулдър. С едната си ръка държеше патерицата, в другата носеше малко найлоново пликче. Вътре имаше едно-единствено нещо.
Към четири следобед слезе на подземния етаж — огромен лабиринт от коридори, офиси и няколко килии. В приемната усмихнато я посрещнаха шериф Джей Флин и двама старши агенти от местното бюро на ФБР. Заместник-шериф Клод Темпълтън също бе там и й направи билков чай, докато Шарлот приказваше с Флин и отговаряше на въпросите на агентите.
После й позволиха да направи онова, което й беше обещал шерифът.
Да остане за пет минути насаме с Натали Фортунато.
Злобната дребна блондинка вече трети ден „гостуваше“ в една от килиите на най-долния етаж. Денем я подлагаха на постоянни разпити, нощем я връщаха в женския затвор. Нейният адвокат засипваше съда с жалби за неоснователно задържане, но беше само въпрос на време щатската и федералната прокуратура да й предявят дълъг списък от обвинения. Този път имаха свидетел. И в момента този свидетел отиваше при нея.
— Какво искаш пък ти, за бога? — изсумтя от ъгъла на килията Натали и вдигна поглед от кръстословицата, която решаваше. Седеше на сгъваем стол до малка масичка. Беше с рокля с леопардов десен и очила. От устата й висеше цигара, по филтъра на която имаше следи от аленото й червило.
— Добър ден, Натали — каза Шарлот и пристъпи към желязната мрежа. На височината на кръста в нея имаше малко, метално чекмедже, предназначено за предаване на документи. Тя го погледна, после отново вдигна очи към затворничката. — Как се отнасят с теб?
— Не се оплаквам — отвърна Натали. Гласът й звучеше странно колебливо, като че ли не можеше да реши как да се справи с това положение.
— Имам нещо за теб.
— Какво?
— Подарък. — Шарлот бръкна в пликчето. — Надявам се, че ще се държиш твърдо.
Натали нервно погледна към коридора.
— Какво правиш, Викърс? Пазачите са на две крачки оттук.