— Няма от какво да се боиш, Натали. — Тя разви марления тампон, отвори чекмеджето и пусна вътре отрязания пръст, после натисна металната плоскост, така че чекмеджето се отвори от другата страна на мрежата.
Сепната от звука, Натали леко подскочи. После остави кръстословицата, свали си очилата и се изправи. На лицето й се изписаха страх, объркване — и може би малко любопитство.
Жената се приближи до чекмеджето, бръкна вътре и извади показалеца.
Шарлот стисна клепачи и отвори веригата.
Натали се вцепени като ударена от електрически ток с високо напрежение, конвулсивно затрепери и подбели очи. Не можеше да пусне почернелия показалец, защото екстрасензорната енергия, която се излъчваше от него, не й позволяваше да помръдне. Шарлот се съсредоточи върху призрачния си пръст и върху цялата болка, която бе преживяла, върху цялата ярост, върху всички опустошени тела в техните плитки гробове, върху цялата жестокост, сполетяла невинни хора в името на алчност, арогантност, страх и зло. Устата на Натали зейна, алените й устни се сгърчиха, сякаш беше получила епилептичен припадък, по брадичката й потече слюнка и тя мъчително застена.
После Шарлот се обърна и се отдалечи, оставила в килията цялата си болка и гняв.
Зад нея по пустите коридори отекна писък.
Тя стоеше до леглото му и се взираше в безизразното му восъчнобяло лице.
От случилото се в Гранд Лейк бе изтекла една седмица и Шарлот вече ходеше почти нормално със специална протезна лява обувка. Ръцете й също заздравяваха. Конците се бяха стопили и рано сутринта й бяха свалили бинтовете. Сега стоеше в стаята на Джуниър, облечена в новата си жълта рокля. Погледна дланите си. Струваха й се чужди, с бледорозова кожа като коремче на сьомга, сърбяха я и изглеждаха недовършени, дори абсурдни, като гребен със строшени зъби.
Но беше жива и оцелелите й пръсти й вършеха чудесна работа, слава богу.
Само да имаше смелост за последен опит да събуди Джуниър.
Шарлот седна до леглото, внезапно осъзнала, че не е докосвала Джуни, откакто се бяха разделили на онази самотна междущатска магистрала в Небраска. Ала сега перспективата да доближи осакатената си плът до него бе почти непоносима. Ами ако не успееше? Ами ако се провалеше?
Но трябваше да опита.
Тя протегна ръка и докосна дланта му.
Все едно се допираше до парче студено месо. Късовълновото радио в главата й пращеше с равномерен бял шум. Нищо не помръдваше — нито чувство, нито образ, нито звук. Тялото му беше като камък, лицето му — все така пепеляво и безизразно. Абсолютно мъртъв канал. Тази пустота проникна в Шарлот и по гърба я полазиха тръпки, искаше й се да се разплаче, искаше й се да се просне на пода и да завие за бедния, изгубен Джуни. Ала не заплака, поне засега.
Оставаше й още един фокус.
Тя стисна ръката му по-силно и липсващият й показалец я засърбя. Шарлот затвори очи и съсредоточи мислите си повече от всякога, насочи ги като лазерен лъч, напрегна всичките си мозъчни клетки и си припомни всички образи, звуци и миризми, които Джуниър беше влял в душата й като нектар. Уханието на печените наденички, момичетата с леки рокли, въртележките, миризмата на кравешки тор и наливна бира, вкусът на захарен памук, печени ябълки, лимонада…
… и от дланта на Джуниър прескочи искра.
Шарлот отвори очи.
— Джуни?
Главата му едва забележимо помръдна, може би със сантиметър наляво.
Тя стисна ръката му още по-силно и се съсредоточи върху усещанията като през лупа.
— Върни се при мен, мили.
Главата му отново помръдна.
— Джуни? Чуваш ли ме?
Клепачите му затрептяха, устните му леко се разтвориха, сякаш търсеше думи.
— Джуни… Боже мой, чуваш ли ме?
Той я погледна, намръщи се и помръдна устни.
Очите й се разшириха.
— Разбираш ли ме, мили?
Джуниър пак се опита да каже нещо, но мозъкът му все още не можеше да прати думи в устата му. Тялото му слабо трепереше под завивките. Накрая й се усмихна.
— Радвам се, че се завърна, пътнико — каза тя, отчаяно го прегърна и тихо заплака. — Радвам се, че се завърна… радвам се…
Гласът му дрезгаво изхриптя в ухото й.
— Мири…
Шарлот рязко се отдръпна и избърса слюнката от брадичката му и собствените си сълзи.
— Какво казваш, мили? Не те чух.
Той запремигва, после промълви:
— Мирише… ми… на… печени… наденички.