Евгени (ниско). Да, антипатичен. Ако моето сърце забие за някого, то ще бъде за човек, чието сърце бие за България…
Явление 3
Горните; Добревич, после Г-жа Добревич
Добревич (влазя). Добър вечер, Владиков! Димитраки готви ли се добре? (Към Евгени.) Ти, Евгени, изгуби. В градината свят беше чудо, военната музика свиреше… Та то и денят е не може по-хубав. Сядайте, сядайте!… Какво ново-вехто, Владиков?
Владиков. Нищо особено, господин Добревич.
Евгени. Тате, Владиков ни кани на представлението, в неделя. Да идем, тате!
Добревич. В неделя ли? Невъзможно. Ние ще бъдем на операта.
Владиков. Господин Добревич, ако се откажете, голямо обезсърчение ще докарате на младежите.
Добревич. Харно бе, защо не ни предизвестихте по-отрано? Ето жена ми е поканила и господин Крецулеска в нашата ложа. Тогава как? Ще бъде дебелащина от наша страна. (Към Евгени.) Ето майка ти, да видим какво ще каже. Ако иска да се черви, тя нека се черви.
Г-жа Добревич (влазя). Какво е? Ах, Владиков! (Ръкува се с Владикова.)
Владиков. Госпожо, на вас правя голяма молба и от вас зависи да решите въпроса.
Г-жа Добревич. Кажете какво е!
Владиков. Аз ви моля и госпожица Евгени ви моли: елате в неделя на българското представление.
Г-жа Добревич. На вашето представление? (Към мъжа си.) Може ли? Ами ние сме вече поканили Крецулеска.
Евгени. Можем да му пратим още отсега извинение… Той няма да бъде в претенция.
Г-жа Добревич. Недейте, недейте, не може.
Добревич. Освен да поканим и него на българското…?
Евгени. Защо? Не! Той само ще се отегчава.
Добревич. Коя беше тая, дето ще я представлявате?
Владиков. Драмата „Изгубената Станка“.
Добревич. Какво има в нея, каква история разправя?
Г-жа Добревич. Ух, чула съм… Много просташки работи. Татари, селяни, хайдути, битки и гърмежи… То е срам да поканиш Крецулеска на такова цървуланско нещо.
Добревич. Джанъм, пак тези хайдути, боеве, пушканета, гърмежи — да ти се пръсне главата… Ние, българите, не можеме да представим нещо… по-деликатно?
Г-жа Добревич. Например като румъните — нещо по-префинено, тъй, да се любят например благородни кавалери и дами, да говорят елегантно и да въздишат вечер в градината и по месечината. С една дума европейско нещо и от нашето време? На, в неделя има „Ромео и Юлиета“ и затова исках да ида.
Владиков. Такива нежни работи не можем да представим още на български, защото ги няма в нашите нрави. Само свободните народи, каквито са румъните, имат време да се любят и въздишат и да си говорят грациозни думи. А ние, българите, сме роби и в нашия живот виждаме само турци, черно тегло, сиромашия и невежество… Засега нашите „благородни кавалери“ са ония, които вземат сабята и режат турски глави. И в „Изгубена Станка“ такива български кавалери ще видите — и други не ни трябват.
Евгени. Тате, изтънчените и деликатни сцени из европейския живот ние, когато искаме, можем да ги гледаме във влашките театри. А който отива в български театър — той отива с желание да присъствува на изображението на тегловния живот на нашия народ. Колкото и да са грозни тия изображения, на един българин са мили и скъпи…
Г-жа Добревич (строго). Ти разправяш, Евгени, като някой дървен философ… А мене ми е по-мило и приятно онова, което е елегантно… Ти, колкото щеш, нагледвай се на цървулани и селяци, то си е твой вкус. Ти на простотия все биеш във всичко. Другите девойки, гледаш, живеят като всичкия свят: и в театри, и на балове, и на градини, и шик у тях… А ти с книги и с вестници… Политикана… Извини, Владиков, че пред тебе се разправяме… Философка, патриотка, революционерка, кой знае каква иска да стане нашата Евгени!… На, и днес някаква книга е уловила и не щя да дойде с нас на градината… Кой знай какви страшни работи има там. И аз чета, но не бягам от света… И аз си купувам нови книги и по цели часове стоя с тях в ръка. Та Евгени и не похваща моите книги…
Евгени. Твоите книги са Пол де Кокови романи.
Г-жа Добревич. Та лоши ли са? Най-модни книги.
Евгени (гали се). Мамо, съгласи се, моля те. Нали ще идем на българско представление?
Добревич (към Владикова). Добре, добре, Владиков, вие пратете ни четири билета.