Македонски (смее се). Ха, ха, ха! Опасности. Отде намери тая благичка думица?… Иди отвори на Владикова дебелия лексикон и дири някоя дума, по-голяма, по-страшна, по-удивителна, с хилядо многоточия и запетаи! Опасност? Опасност не видя бай ти Македонски, ами смърт, бездна, ад, ужас и прочие, и прочие — нареди ги ти осталите — понеже си поет… Когато на заседанието тука мислеха кого да изберат и пратят в Русчук, до тамошния комитет, ти помниш? Плачеше тебе да упълномощат. (Изблещюва се комически.) „Аз предлагам услугите си!… Моля мен удостоете!“ Аз право ти викнах тогава да си налягаш парцалите и да си пишеш песните, а не да се месиш в работи, които само за Македонски са дадени… А бе, че ти само да се беше намерил на замръзналия Дунав, по среднощ, и да видиш, че се отворила пред краката ти оная черна бездна и бучи, а пък ти трябва да я минеш, тебе щеше да се пукне злъчката, ако не би замръзнал по-рано от студ. Оня дунавски вятър така брулеше, та пукаше и камъните. Една ока студ би изстудила пъкъла! Е, спирам се насред Дунава. Пред мене се чернее дълга, додето ти гледат очите, реката, която оставили помежду си ледовете на Дунава… Не широка много, но да се прескочи невъзможно. Бучи като ламя. Спирам се, мисля. Ти какво би сторил, поете, а? Върнал се би да спиш в някой топъл гюргевски хотел. С невъзможността бори ли се човек? И никой не може да те укори, защото на глупава смърт никой не отива. Македонски мисли, мисли, па се повръща назад към брега.
Хаджият. Разбира се, какво ще прави? Животът е мил, и да умре человек, ама барим да знай…
Македонски (пресича го сърдито). Мълчи бе, хапльо… Ха, повръщам се назад, по леда пак, излизам на брега и мисля какво да предприема.
Хаджият. И намисли да идеш в Гюргево да спиш в хотела на дебелата Маргиолица…
Македонски. Ще ти счупя устата, пунгаш! Когато се приказва за високи и дълбоки работи, недей меси в тях маргиолиците… Бъди сериозен човек и дай си тука клепоухото внимание.
Странджата (вика извътре). Удряйте, юнаци!… На месо! Удряйте!… Убиха султана.
Всички се ослушват.
Бръчков. Странджата бълнува. Да го не бутаме.
Македонски (по-ниско, па полека-лека неусетно повишава гласа си). Да, мисля какво да предприема, за да мога тая нощ аз да бъда на оня бряг, додето е още тъмно, за да ме не зърнат турските караули. Гледам, пред мене се чернее колиба. Гледам по-харно — дъсчена колиба и покривът — дъски. Изведнаж ми хрумва на ума… Бре, чакай да видим тая работа… Отивам, слушам: няма никой… хващам една дъска от стряхата и я откъртям — пущината изпраска и измяка като една котка, кога я настъпили на опашката. Хоп, отваря се вратата, излиза един по-едър от мене влах. „Домнуле, какво взимаш оттука?“ И грабва ми дъската от ръцете… „Домнуле, казвам му, на ти два франка, остави ми тая дъска…“ Разбирате, искам по благороден начин да се споразумеем… Кучето недно не ще пари и дъската не дава. Гледам аз, тоя глупец ще ми попречи… Задърпах дъската насила да я взема… Хъ-ъ: не пуща… като закована стои в ръцете му. Завика: „На помощ! На помощ! Разбойници!…“ Тука вече видях, че работата става опасна, тласна го, поваля го на земята, стъпна му с един крак на гърдите и измъкнах лесно дъската… Той все вика, като заклан. Па като вдигна дъската, като я стоваря по главата му с всичката си сила… Той премря. Не пошукна вече.
Хаджият. Що уби човека за една дъска? И що ти беше?
Македонски. Отваряй си хубаво ушите: влахът не умря, а примря, а пък дъската ми трябваше за мост.
Бръчков. А-а-а! Браво! Каква идея! Гений!
Македонски. Пресуши ми се гърлото, тука няма ни отрова; да бяхме у Владикова, в долапа все има по някое шише вино или коняк… (Хваща машинално шишето със свещта и го поглежда.) Тогава се връщам пак на Дунава, на реката… Полека простирам дъската, а-а-а, стигна! Ама повече няма. Едвам се крепи на оня край и на тоя… Отдолу — бездната!
Бръчков. Аз просто треперя при самата мисъл за тоя риск. Е, мина?
Македонски. Прекръстих се — аз пръв път се прекръстих в живота си — и с божия воля минах.
Бръчков. Ти си герой, Македонски! И вече слава богу?
Македонски. Чакай… Пък на връщане прескочих бездната. Зад мене пищяха куршуми… Но да карам с ред. Когато излизам на русчушкия бряг — тъмно, пусто. Наблизко се чернее един човек и ходи с пушка на рамо. Войникът от караула! Веднага се сгушам и свивам на земята в една трапчинка. Той, проклетникът, чул стъпките ми. Приближава с пушката и пита: „Ким-дър о?“ — Кой е там?