Всички (напрягат внимание). Казвай.
Владиков. Ето какво е: трябва да дадем до другата неделя театрално представление.
Македонски. Владиков, аз те съжалявам: такива ли са твоите велики работи?
Владиков. Слушай бе, хлапацало. Кой ти казва, че самото представление е велико. Велика е целта му, разбираш ли?
Македонски. Да чуем.
Владиков (тържествено). Целта на това представление е велика, мога да кажа, съдбоносна — за целия Балкански полуостров. И вярвам, че всички ще прегърнат с възторг моите думи. Но само пълен секрет.
Странджата. Македонски, дявол те взел, ако шукнеш! Мравка, я погледни из вратата да няма някой.
Хаджият. Като влезе в сърцето ми едно нещо, по-лесно можеш да изтеглиш тартора из дъното на пъкъла, а не тайната оттам. Аз… например…
Странджата (запушва му устата). Магаре не ставай, Хаджи!
Владиков (озърта се предпазливо; съглежда първи път Бръчкова). Кой е негова милост?
Македонски. Ах, Владиков, аз забравих да ви запозная: господин Бръчков, наш верен другар.
Владиков. Бръчков?
Македонски. Бръчков. Тази заран е пристигнал от Туркия и макар да не иде от балканските усои, както ние, а от магазията на баща си, той е славен хъш. Той е вече като приятел на всички ни и много невинен… Имай пълно доверие.
Владиков (подава ръка Бръчкову). Добре дошли, господине… Как, ти да не си поетът Бръчков от Свищов? Аз съм чел вашите поеми „Горска среща“ и „Песни на окований лев“. Нали са ваши?
Бръчков (смутено). Мои… а, нищо не са…
Владиков. Как, прекрасни работи… Пълни с огън. Ние всички се възхищаваме. Моите искрени комплименти — у вас има поетически талант. Драго ми е, драго ми е, че идете при нас, такава сила ние ценим. Слово и дело — благородно нещо. Вие после ще ми разкажете новините. А сега на думата си…
Македонски (на себе си). Дявол и чорт ме взел мене! Майки! Поет бил, а аз не знаех, ами тая заран го оскубах на играта, взех му всичките десет наполеона, които имаше. Хай дявол те взел, Македонски, проклето животно си… Трябва да му повърна от парите му барим… барим един франк… Все едно, няма да го оставим…
Странджата (хвърля феса на Бръчков и му туря на главата една капела).
Владиков. Момчета, повтарям: пълна тайна.
Всички. Разбираме, разбираме.
Владиков. Представлението е необходимо, за да сдобием от него най-малко хилядо франка. Хилядо франка са необходими. Тия пари ще служат за разноски на човека — един бащин и майчин беломорски грък — името не обаждам, — който ще тръгне за Цариград с мисията (понижава гласа си) да убие султана.
Всичките. А-а-а-а!
Владиков (озърта се наоколо и продължава около една минута да им шушне нещо, което не може да се чуе на сцената).
Всички. Прието, всички ще играем.
Странджата (хвърля си шапката). Велико, велико, велико, дявол го взел!
Македонски. Аз взимам роля, но ако играя царя. Аз в „Крум Страшний“ бях цар… Царлъкът ми е подадене.
Мравката. Аз ще играя войводата пък — нали има и войвода в представлението?
Владиков. Хаплювци, замахахте краката още неседнали на магарето. Няма ни цар, ни войвода в драмата, която ще играем.
Македонски. А какъв дявол има, когато няма тях?
Владиков. Драмата е „Изгубена Станка“.
Македонски. Поврага ти изгубената Станка и пропадналата Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не взимам.
Владиков. Не кряскай, ти ще играеш Желя хайдутина.
Македонски. А, има ли хайдутин?
Владиков. Има и кръвопролитие, боеве, гърмежи…
Македонски. Това ми се допада. Приемам хайдутин, да си напомня барим, когато ходех с дружината из македонските планини. Приимам, Владиков.
Владиков. Ти, Хаджи, ще играеш татарчето.
Хаджият. Нека бъде. Аз в „Стоян войвода“ бях арапин, сега ще съм татарин; печеля пак.
Владиков. А ти, Мравка, тебе да ти дадем… кое искаш ти?
Мравката. На мене дайте нещо пък, като команда да бъда.
Владиков. Тебе ще те направим бабичка, па и гласът ти прилича на женски… Не ме гледай така сърдито — ролята на баба Стояница е от най-първите. Ние ти правим чест. Аз ще играя пък стареца — дядо Стоян.
Странджата. Ами Станка кой ще бъде?
Владиков. Добре кажеш: Станка, момата.