След два месеца Морис и Рашел бяха убити в Собибор.
След освобождението Ан-Мари Дьолакроа отведе Исак в синагогата в Марсилия и разказа на равина какво се бе случило онази нощ в Екс ан Прованс. Равинът й предложи да даде детето за осиновяване от еврейско семейство или да го отгледа сама. Тя отведе момчето обратно в Екс и го възпита като евреин заедно със своите деца католици. През 1965 година Исак Халеви се ожени за една девойка от Ним, която се казваше Дебора, и се установи в Марсилия, в старата къща на баща си на улица „Силвабел“. Три години по-късно те се сдобиха с първото си и единствено дете — момиченце на име Сара.
Париж
Мишел Дювал беше най-нашумелият моден фотограф в Париж. Дизайнерите и издателите на списания го обожаваха, защото от снимките му струеше впечатляващо опасна сексуалност. Жаклин Дьолакроа обаче бе уверена, че той е прасе. Знаеше, че Мишел постига уникалния си стил, като изнасилва своите модели, и не очакваше с нетърпение да работи с него.
Тя слезе от таксито и се отправи към жилищната кооперация на улица „Сен Жак“, където се помещаваше студиото на Мишел. На горния етаж чакаше малка тълпа: гримьорка, фризьорка, стилист, представител на „Живанши“. Мишел стоеше на върха на една стълба и насочваше лампите. Имаше приятна външност, дълга до раменете руса коса и лукави черти. Носеше черни кожени панталони с ниска талия и свободен пуловер. Той намигна на Жаклин, когато я видя да влиза. Тя се усмихна:
— Радвам се да те видя, Мишел.
— Днес ще направим хубави снимки, нали? Чувствам го.
— Надявам се да е така.
Жаклин влезе в съблекалнята, съблече се и се огледа в огледалото с професионална безпристрастност. Външността й бе зашеметяваща: беше висока, с изящни ръце и крака, фина талия, леко матова кожа. Гърдите й бяха перфектни — стегнати и закръглени. Фотографите страшно ги харесваха. Голяма част от манекенките мразеха да демонстрират бельо, но това никога не притесняваше Жаклин. Тя винаги бе имала повече предложения за работа, отколкото можеше да побере в графика си.
Погледът й се премести от тялото към лицето й. Имаше къдрава гарвановочерна коса, която стигаше почти до раменете й, черни очи, дълъг деликатен нос, широки и гладки скули, ъгловата брадичка и пълни устни. Гордееше се с факта, че лицето й никога не бе коригирано от хирургически скалпел. Тя се наведе напред и се взря изучаващо в кожата около очите си. Но това, което видя, не й хареса. Не бяха бръчици, а нещо по-фино и по-коварно — неуловимият признак на стареенето. Вече нямаше очи на дете, а на тридесет и три годишна жена.
„Още си хубава, но погледни реалността, остаряваш,“ помисли си с горчивина Жаклин.
Тя облече бял пеньоар, отиде в съседната стая и седна. Гримьорката започна да полага основата по бузите й. Жаклин гледаше в огледалото, докато лицето й бавно се преобразяваше в лице на човек, когото не познаваше. Зачуди се какво ли би си помислил дядо й, ако можеше да види това. Може би щеше да изпита срам…
Когато гримьорката и фризьорката приключиха, тя се погледна отново в огледалото. Ако не беше смелостта на тези забележителни хора — дядо й, баба й и Ан-Мари Дьолакроа, — днес тя нямаше да е тук.
„Виж в какво си се превърнала — една изискана закачалка за дрехи“.
Жаклин стана от стола и се върна в съблекалнята. Тоалетът — черна вечерна рокля без презрамки — я очакваше. Тя съблече пеньоара си, промуши крака в роклята и я вдигна нагоре, докато покрие голите й гърди. После се погледна в огледалото. Беше прекрасна.
Чу се почукване на вратата.
— Мишел ви очаква, госпожице.
— Кажи му, че ще изляза след минутка.
„Госпожица Дьолакроа“, повтори си тя наум.
Дори и след всичките тези години още не бе свикнала с новото си име. Беше го сменила заради своя агент Марсел Ламбер. „Сара Халеви звучи твърде… Знаеш какво искам да кажа, скъпа, не ме карай да го изричам на глас. Толкова е грубо!“
Понякога звученето на френското й име караше кожата й да настръхва. Когато научи какво се бе случило с дядо й и баба й по време на войната, тя се изпълни с омраза и подозрение към всички французи. Щом погледнеше някой старец, Жаклин веднага се питаше какво ли е правил през войната. Дали не е бил пазач в „Гюрс“ или в „Ле Мил“, или в някой друг лагер за интернирани? Дали не е жандармът, помогнал на германците да арестуват дядо й и баба й? Или пък е бил бюрократ, който е подписвал и подпечатвал смъртните присъди? А можеше просто да е мълчал и да не е правил нищо?