Тайничко изпитваше огромна наслада, че мами модния свят. Представяше си каква ще е реакцията им, ако разберат, че високата красавица с гарвановочерна коса от Марсилия всъщност е провансалска еврейка, чиито дядо и баба са били убити в газова камера в Собибор. В известен смисъл да бъде модел — въплъщението на френската красота — беше нейното отмъщение.
Тя хвърли последен поглед към отражението си, леко разтвори устни и придаде плам на черните си като въглен очи.
Сега вече бе готова.
Работиха тридесет минути, без да спират. Жаклин застана в няколко различни пози: изтегната на обикновен дървен стол; седнала на пода и облегната назад на ръцете си, с леко вирната брадичка и притворени очи; изправена, с ръце на ханша, взряна в камерата на Мишел…
Той като че харесваше това, което виждаше. На всеки няколко минути фотографът спираше за секунди, за да смени филма, после отново започваше бързо да снима. Жаклин беше достатъчно дълго в бизнеса, за да е наясно кога снимките стават добри.
Така че се изненада, когато той внезапно свали фотоапарата и прокара ръка през косата си. Беше намръщен.
— Освободете студиото, моля! — развика се. — Имам нужда от известно усамотение.
Жаклин си помисли: „О, боже, започва се!“ Мишел я изгледа недоволно:
— Какво става с теб, по дяволите? Унила си, снимките са без живец. Със същия успех мога да снимам манекен, облечен в рокля. Не мога да си позволя да дам на „Живанши“ комплект скучни снимки. А от това, което стигна до ушите ми, и ти не можеш да си го позволиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че остаряваш, скъпа. Това означава, че никой не е напълно сигурен дали още притежаваш необходимия чар.
— Просто се върни зад фотоапарата и ще ти покажа чара си! — кипна Жаклин.
— Видях достатъчно. Просто днес не ти е ден. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? Може би чаша вино ще ти помогне да се отпуснеш.
— Нямам нужда от питие.
— А какво ще кажеш за малко кокаин? — лукаво я изгледа фотографът.
— Знаеш, че вече не се друсам — троснато отвърна манекенката.
— Да, знам. Но някои неща никога не се променят.
Мишел извади малко пакетче с кокаин от джоба на ризата си. Жаклин седна на стола, докато той приготви две линии на стъкления плот на масичката. Фотографът смръкна едната, после й предложи навитата на руло стофранкова банкнота:
— Имам чувството, че днес ще бъдеш лошо момиче.
— Целият кокаин е твой! — отблъсна ръката му Жаклин.
Той се наведе над масата и смръкна и втората линия. След това избърса стъклото с пръст и натърка венците си с остатъка от праха.
— Ако няма да пиеш или да смъркаш, ще трябва да измислиш друг начин да запалиш огъня в себе си.
— Като например? — попита тя, макар да знаеше какво има предвид.
Мишел застана зад нея и я хвана леко за раменете.
— Може би едно чукане ще те оправи. — Ръцете му се плъзнаха надолу и погалиха кожата й точно над гърдите. — Навярно бихме могли да направим нещо, за да влезеш в кондиция.
Той се притисна към гърба й, така че тя да усети ерекцията под кожените му панталони.
Жаклин се отдръпна.
— Просто се опитвам да ти помогна. Трябва да се уверя, че снимките ще станат хубави. Не искам да видя как кариерата ти се проваля.
— Досега не съм знаела, че си такъв филантроп, Мишел.
Той се изсмя. После я хвана за ръката и я издърпа от стола:
— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Двамата тръгнаха по един коридор и влязоха в стая, в която имаше само едно голямо легло. Той съблече ризата си и започна да откопчава панталоните си.
— Какво смяташ да правиш? — попита Жаклин.
— Ти искаш хубави снимки, аз — също. Хайде да синхронизираме душевното си състояние. Свали си роклята, за да не я съсипем.
— Ходи да се чукаш сам! Аз си тръгвам.
— Хайде, Жаклин. Спри да ни губиш времето и скачай в леглото.
— Не! — отсече тя.
— Какъв ти е проблемът? Нали си преспала с Робер Льобуше, за да ти направи онези снимки с бански костюми на остров Мюстик?
— Откъде знаеш това?
— Той ми каза.
— И ти си мръсно копеле като него! — разбесня се Жаклин. — Но аз не съм някоя седемнадесетгодишна пикла, която ще си разтвори краката само защото иска хубави снимки от великия Мишел Дювал.