Първия ден го видя само веднъж — когато стана малко след обяд и се появи за кратко на прозореца, облечен единствено с черни долни гащета. Имаше тъмна къдрава коса, ъгловати скули и пълни устни. Тялото му бе жилесто и леко мускулесто. Габриел отвори папката на Шамрон и сравни лицето на прозореца със снимката, защипана за кафявата корица.
Беше същият мъж.
Докато изучаваше фигурата му, Габриел почувства как го обзема хладнокръвието, което изпитваше винаги по време на операция. Внезапно всичко му се стори по-ярко и по-контрастно. Шумовете станаха по-високи и отчетливи — хлопване на автомобилна врата, кавга на любовници от съседния апартамент, продължителен звън на телефон, писък на чайника му в кухнята. Един след друг той изключи тези досадни шумове и съсредоточи вниманието си върху мъжа на прозореца от другата страна на улицата.
Юсеф ал Тауфики — палестински поет националист, студент в Юнивърсити Колидж в Лондон, сервитьор в ливанския ресторант „Кебаб Фектъри“ на Еджуеър Роуд. Беше по малко от всичко и изцяло действащ агент на тайната армия на Тарик.
Върху корема на Юсеф се появи нечия женска ръка със светла кожа, която се открои на тъмния му тен. Мерна се къса руса коса. После Юсеф изчезна зад пердето.
Девойката си тръгна след час. Преди да се качи в таксито, тя погледна нагоре към прозореца да види дали любовникът й я наблюдава. На прозореца нямаше никой и пердетата бяха спуснати. Момичето затръшна вратата малко по-силно от необходимото и таксито се отдалечи.
Габриел направи първата си оперативна преценка: Юсеф не се отнася добре с жените.
На следващия ден реставраторът реши да извърши пряко проследяване.
Юсеф напусна апартамента си по обяд. Беше облечен в бяла риза, черни панталони и черно кожено яке. Когато излезе на тротоара, спря да запали цигара и да огледа паркираните коли, за да се увери, че не го следят. После махна с ръка, за да угаси клечката кибрит, и тръгна към Еджуеър Роуд. След около стотина метра внезапно спря, обърна се и пое обратно към входа на жилищния блок.
„Стандартен ход против проследяване — помисли си Габриел. — Той е професионалист“.
Пет минути по-късно Юсеф отново бе на улицата и закрачи към Еджуеър Роуд. Габриел отиде в банята, натърка късата си коса с гел и си сложи очила с червени стъкла. После облече палтото си и излезе.
От другата страна на улицата срещу „Кебаб Фектъри“ имаше малък италиански ресторант. Габриел влезе в него и седна на една маса близо до прозореца. Спомни си лекциите в Академията. Ако наблюдаваш цел от кафене, не прави стандартните неща, които ще те издадат: например да седиш сам с часове, преструвайки се, че четеш вестник. Твърде очебийно е.
Габриел веднага се преобрази. Той стана Седрик, пишещ за едно новоизлюпено френско списание за култура. Говореше английски с почти недоловим френски акцент. Твърдеше, че работи върху статия по въпроса защо напоследък Лондон е толкова вълнуващ, а Париж — така скучен. Пушеше цигари „Житан“ и пиеше много вино. Поведе отегчителен разговор с две шведски момичета от съседната маса. Покани едното от тях в хотелската си стая. Когато то отказа, предложи на другото. А когато и то отказа, покани и двете. Разля чаша кианти. Управителят — синьор Андриоти — дойде до масата и предупреди Седрик да се държи прилично или ще трябва да напусне заведението.
През цялото време обаче Габриел наблюдаваше Юсеф от другата страна на улицата. Отчете, че той умело изпълнява поръчките. Сетне го видя как напусна за кратко ресторанта и отиде нагоре по улицата до един павилион, където продаваха вестници на арабски език. Забеляза как красива тъмнокоса девойка надраска телефонния си номер на една салфетка и я мушна на сигурно място в джобчето на ризата му. Наблюдаваше го, когато той поведе дълъг разговор с един арабин, който зорко се оглеждаше. В действителност, когато разля своето кианти, Габриел запаметяваше модела и регистрационния номер на нисана на арабина. А докато отговаряше на нападките на разгневения синьор Андриоти, следеше Юсеф, който говореше по телефона. „С кого говори? — премисляше Габриел. — С жена? С братовчед в Рамала? С надзорния си офицер?“
След един час той реши, че вече не е разумно да стои повече в кафенето. Плати сметката си, остави щедър бакшиш и се извини за невъзпитаното си държане. Синьор Андриоти го изпроводи до вратата и тихо му каза да върви по дяволите.
Същата вечер Габриел седеше на стола си до прозореца, очаквайки Юсуф да се прибере в дома си. Улицата блестеше от нощния дъжд. Профуча мотоциклетист, зад гърба му на мотора седеше момиче, което го молеше да намали. Може би беше без значение, но той го отбеляза в бележника си заедно с часа: единадесет и петнадесет минути.