На вратата пак се появи мършавото лице на Лиза, прислужницата ирландка, която се смееше и изговаряше по хиляда думи в минута:
— Мис Мойра! Здрасти, здрасти! Я ги глей тия чудесни дечица! Истински сладурчета! Добре дошли вкъщи, добре дошли вкъщи!
Мойра топло я прегърна:
— Лиза, радвам се да те видя.
— Ааа, мистър Питър. — Лиза го гледаше почти със съжаление. — Горкият чичо Свирчо. Не е на себе си днеска — се си е така тия дни. — Тя въздъхна. — Е, хайде, влизайте, влизайте де.
И те прекрачиха от студа, от мъгливия мрак в ярката светлина на къщата. Първо Лиза и Мойра, после Джек и Маги с Нана. Питър остана навън още един миг и се опита да изтупа панталоните си от полепналите кучешки косми. Чувстваше се някак излишен, поради някаква причина, която в момента не можеше да посочи. Спря на прага и вдигна очи нагоре — видя редиците прозорци на старата къща, повечето тъмни, а още по-нагоре стрехите и куличките. „Много е високо — помисли си той смутен. — А от горе на долу още повече.“ Стоеше там и не можеше да откъсне поглед. Зави му се свят.
Внезапно се появи Мойра, здраво го хвана за ръка и го дръпна вътре.
Вратата се затвори зад тях. Стояха в антрето — отпред беше всекидневната, отдясно, трапезарията, а отляво библиотеката. Навсякъде блестеше полиран дъб, — подове, корнизи, шкафове и лавици, ламперии и врати. Мебели от преди три века си съперничеха за пространство. Имаше странни дреболийки и находки от антикварните магазини и колекционерските разпродажби — красиви и удивителни или грозни и прости, в зависимост от гледната точка. Тук-таме на светлината на старинните лампи и полилеи блясваше месинг или желязо. Книгите по лавиците също бяха стари и очевидно много прелиствани. В библиотеката горяха свещите на коледната елха.
Мойра взе шлифера на Питър и го сложи на закачалка във формата на глава на еднорог. Тръгнаха към всекидневната след Лиза и Нана. Вита стълба водеше нагоре към балкон и коридор. А във всекидневната имаше няколко сводести арки към други помещения. Питър се оглеждаше и си спомняше.
През арката към трапезарията виждаше чичо Свирчо да лази на четири крака и да търси нещо.
— Изгубих си топчетата — мърмореше си старецът. — Трябва да ги намеря. Изгубени, изгубени, изгубени.
Свирчо внезапно вдигна глава и видя, че другите го гледат. Изпълзя изпод масата, изправи се на колене и бодро се усмихна на Мойра. Тя отвърна на усмивката му. Той я повика и Мойра се приближи. Старецът бръкна в джоба си, извади смачкано хартиено цвете и й го поднесе рязко, сякаш го бе направил с магия. Връчи й го и Мойра се засмя. Той стана и скромно се поклони на Джек.
Джек се дръпна назад и се престори, че разглежда тигрите, нарисувани на една керамична ваза.
— Мислех, че се е върнал в приюта — прошепна Питър на ухото на Лиза.
Прислужницата поклати глава:
— Това щеше да разбие сърцето на мис Уенди. Нямаше да го понесе. Та той беше първото й сираче в края на краищата.
Мойра повика Питър. Стоеше пред стар, запазен салонен часовник. Циферблатът му приличаше на усмихната луна.
— Човечето на луната, Питър — каза тя. — Помниш ли? То ме гледаше високо от небето.
Питър се втренчи в часовника, но мислеше за чичо Свирчо и не забеляза нежния поглед на Мойра.
По стълбите зад тях се чуха стъпки и те се обърнаха. Баба Уенди слизаше бавно, царствено и очите й се плъзнаха над всички, за да се взрат в Питър. Той се изправи, без да усеща, погледът му стана озадачен, по лицето му пробягна усмивка или може би смръщване. Баба Уенди бе висока и стройна, в ъгълчетата на очите и устата й имаше ситни бръчици, косата й беше посивяла, но очите й бяха толкова жизнени, че можеше да бъде на всякаква възраст, но не и на деветдесет и две години, колкото бе живяла в действителност. Беше облечена в удобен бял пеньоар с виолетови къдрички на ръкавите и около врата, с мъничко дантела отпред.
Джек, Маги и Лиза стояха безмълвно и я гледаха. Тя знаеше, че са там, усещаше и присъствието на Мойра, но не отклоняваше поглед от Питър.
— Здравей, момче — прошепна тя.
Питър пристъпи крачка напред, като се опитваше да изглежда по-висок, по-изправен, по-млад за нея — да бъде нещо, което отдавна се бе отказал да бъде за когото и да било.
— Здравей, Уенди — отвърна й той с шепот.
После изведнъж сякаш се опомни.
— Съжалявам, че пристигаме толкова късно. Потънал съм до уши в работа по новата сделка и все изниква по нещо, нали знаеш… — Бе толкова смутен, че не можеше да спре да говори. Усети погледите на децата върху себе си.