Уенди протегна ръце.
— О, остави тези работи. Ела да ме прегърнеш, Питър.
Питър веднага се приближи към нея и те се прегърнаха. Ръцете й го притиснаха със сила, която не очакваше от нея. Неговата прегръдка бе колеблива, несигурна.
— О, бабо, миличка бабо. Толкова се радвам да те видя — поздрави Мойра и също я прегърна.
— Моята Мойра. — Уенди потупа стройния гръб на внучката си. После отстъпи назад и погледна децата. — Я, да не би тази прекрасна млада дама да е Маги?
Маги засия.
— Точно така! И знаеш ли какво, бабо? Играх те в пиесата в училище.
Питър се намръщи, но Уенди окуражително се усмихна.
— Ами да, изглеждаш точно като за тази роля. — Тя се обърна към Джек и леко наклони глава. — А нима този великан е Джек?
Джек почервеня, едновременно смутен и доволен.
— Аз… аз… трябва да те поздравя за сиропиталището, бабо. — Думите се препъваха в устата му, после се изляха наведнъж.
Уенди нежно разроши косата му.
— Благодаря ти, Джек. — Притегли децата към себе си и сложи ръце на раменете им. — Сега слушайте. Има едно правило, което настоявам да спазвате, докато сте в моя дом. Никакво порастване! Ако някой сега расте, да спре моментално!
Джек и Маги се засмяха и се отпуснаха очаровани. Уенди също се засмя, наведе се и ги прегърна. Изведнъж вдигна очи към Питър.
— Това се отнася и за тебе, господин председателю на Директорския съвет Банинг.
Питър се усмихна неловко.
— За съжаление за мен е много късно.
Уенди пусна децата, пристъпи към него, хвана го здраво под ръка и го поведе към всекидневната.
— Важен делови човек, така значи! И с какво точно се занимаваш тези дни, Питър, та нямаш време за нищо?
Блестящите й очи се впериха в него и го хипнотизираха, бездънни. Питър осъзна, че трескаво се опитва да намери отговор.
— Ами, разбираш ли… аз… аз… — Накрая отчаяно изтърси: — Оформям юридически сливания и поглъщания на предприятия, а напоследък навлизам в застрояването на нови участъци, ъъъ, и…
Зад гърба му Джек издаде звук като топовен гърмеж.
— Да, татко наистина ги кара да се размърдат.
Уенди погледна момчето, после се усмихна на Питър.
— Така значи, Питър — каза тя тихо, а очите й бяха почти тъжни. — Станал си пират.
В детската стая
Нощта се спусна над „Кенсингтън“ номер 14. Следобедният здрач постепенно се превърна в мрак, звуците заглъхваха, за да настъпи тишина, денят чезнеше, за да дойде началото на новия ден, Питър спря на площадката и през прозореца видя едри снежинки да светят като късчета сребро под мъждукащите улични лампи.
Повлече крака по износения килим и замислено се загледа в лъснатите си обувки. Откри, че може да ги види, ако се наведе малко. Притисна корема си и въздъхна.
Тръгна по коридора към спалнята на Уенди, откъдето долиташе смях. Надникна и видя Уенди в елегантна копринена рокля в розово и виолетово, с дантелени ръкави и яка. Тя седеше пред тоалетката си и спокойно се усмихваше, а Мойра наведена се мъчеше да закопчае ръкавите й. Със закачлив блясък в очите тя лекичко си мърдаше ръцете и осуетяваше опитите на Мойра. Внучката й на шега я пляскаше през ръцете и двете се смееха. Сякаш не беше изминал и ден, откакто се бяха видели за последен път, сякаш връзката между тях бе така силна днес, както в детството на Мойра.
Зад гърба му се чу шум — Джек и Маги препускаха по коридора. Нана беше по петите им. Профучаха покрай баща си, влетяха в стаята на Уенди и заподскачаха от леглото на отоманката и обратно. Нана, твърде едра, за да се побере в леглото, тичаше около резбованите му дървени стълбове и лаеше.
Маги се обърна към баща си и извика:
— Татко, татко, ела да си поиграеш с нас!
Питър се усмихна и пооправи връзката си.
— По-късно, миличка. — Пристъпи в стаята и улови погледа на Мойра. — Пързалят ми се обувките. — Посочи към тях и потри подметки в пода. — Да си виждала златното ми копче за ръкавели?
Мойра го изгледа.
— Тук?
— Мисля, че може да съм го изтървал по-рано.
Той тръгна из стаята, оглеждаше се, после запълзя на четири крака, за да потърси под леглото. Маги моментално се метна на гърба му й закрещя:
— Давай, конче! Дий, дий!
Питър стоически вдигна глава.
— Маги, помогни ми, ако обичаш.
Маги скочи от гърба му и затича нанякъде. Питър продължи да търси, но не намери нищо под дългата покривка на леглото — нямаше дори прах. Запълзя към едно кресло от другата страна на леглото.