Сви устни, втренчи очи в него и зачака отговора му. Той стоеше, гледаше я и не можеше да продума. Накрая тя се приближи до прозореца и погледна навън с развълнувано лице и насълзени очи. Толкова й беше мъчно за него!
— Не исках да изхвърлям телефона ти през прозореца — каза Мойра.
В гласа на Питър се почувства надежда.
— Не искаше ли?
Тя се обърна към него и очите им се срещнаха.
— Напротив, исках — прошепна.
Нана се промуши през изрязаната дупка с подвижна дъсчица в задната врата, здраво захапала торбата с боклука. Огромното овчарско куче затича по снега към оградата до уличката и пусна торбата в кофата. Връщаше се по същия път, когато забеляза телефона в калъфа. Спря за миг, за да го подуши, после го взе, занесе го в цветната градина, пусна го на земята и започна да рови. Разхвърчаха се сняг и пръст. За секунди направи големичка дупка. Пак вдигна телефона и го пусна вътре.
После го зарина.
Детската стая бе потънала в сенки. Дървата в камината бяха изгорели, имаше само нажежени въглени, които хвърляха светлина с цвета на кръвта. Джек стоеше на отворения прозорец, подпрял лакти на парапета. Навеждаше се навън в нощта и едната му ръка въртеше копчетата на уокмена. Вече не валеше сняг и въздухът бе чист и свеж. Джек беше облечен в пижама като бейзболен екип, а лицето му изглеждаше отегчено.
— Всички деца порастват, освен едно.
Гласът на Уенди бе нисък и вълнуващ. Тя и Маги седяха сгушени на пода под един чаршаф, който служеше за палатка, и четяха на фенерче поразкъсана книжка — „Питър и Уенди“. Ако Уенди си спомняше, че е с вечерна рокля, явно не я беше грижа. Маги напрегнато слушаше и пришиваше панделки към ръба на чаршафа.
— Знаеш откъде са се появили феите, нали, Маргарет? — четеше Уенди. После гласът на Маги се сля с нейния. — Когато първото бебе се засмяло за първи път, смехът се счупил на хиляди парчета и те се разлетели — такъв е произходът на феите. — Уенди насочи лъча на прожектора към една илюстрация — момиченцето Уенди по нощница на прозореца на детската стая. — Ето ме — прошепна тя, — това съм аз преди много години.
Маги погледна рисунката, после Уенди.
— Но Джек казва, че ти не си истинската Уенди.
Уенди изсумтя и дръпна чаршафа. И двете надзърнаха към Джек, който се престори, че не ги вижда.
В очите на Уенди блесна пламъче.
— А виждаш ли къде е застанал Джек? Това е същият прозорец. — Двете с Маги си размениха многозначителни погледи. Нито една от тях не видя, че Питър влезе в стаята, много елегантен в смокинга си, нервно стиснал листчетата с речта. — А ние сме в същата стая, където си говорехме за Питър Пан и Небивала земя, и ужасния стар капитан Хук. Мистър Бари, сър Джеймс, нашият съсед, много хареса разказите ни и ги записа — Боже мой, преди повече от осемдесет години.
Тя млъкна и шумоленето на бележките на Питър привлече вниманието им. Маги видя баща си и веднага скочи. Тя сграбчи чаршафа и затича да му го поднесе.
— Татко! — извика. — Направих нещо за тебе. Това е пара… парашу… прегръдка! Другия път, като летиш, няма да те е страх!
Питър я погали по главата, прие саморъчния парашут и го закачи над леглото й. После помогна на баба Уенди да стане. Уенди се усмихна. Прегърна Маги, изпрати въздушна целувка на Джек и отиде да запали нощните лампи.
Преди да излезе, каза тихо:
— Мили нощни, лампички, пазете ми дечицата и грейте тихо и вярно тази нощ и винаги.
Спря за миг на прага, обърна се да ги погледне и изчезна по коридора.
Чак сега Питър видя, че Джек е на балкона. Забърза разтревожен, сграбчи сина си и го дръпна вътре. Затвори прозореца и здраво го залости.
В бързината беше оставил речта си на тоалетната масичка до прозореца.
— Джек, какво правиш навън? — попита той. — Не стой до прозореца. Не може да се играе близо до отворени прозорци. Вкъщи имаме ли отворени прозорци?
Джек се дръпна.
— Не, нашите прозорци са с решетки.
Повлече се към детското легълце и се метна на него, явно недоволен. Мушна ръка под възглавницата и извади бейзболната си ръкавица. Сложи си я, потупа я, после пак зарови под възглавницата. Намръщи се, вдигна възглавницата и се огледа.
— Ей, къде ми е топката? Тук я оставих!
Маги тържествено обърна очи към прозореца. Погледът й бе унесен, втренчен, а гласът сигурен.
— Онзи ужасен човек я е откраднал — каза тихо тя.