Питър отиде и седна до нея.
— Няма никакъв ужасен човек. Така, а прозорците ще си стоят залостени, докато сме тук.
Маги го погледна колебливо, после порови из съкровищата си и извади хартиеното цвете. Връчи го на Питър, който го забоде в косите й.
— Свирчо ми го направи — рече тя. — Хубаво мирише.
Той се усмихна.
— То е от хартия, миличка. — Лицето му се отпусна и го обзе странно спокойствие. — Сега влез в чаршафите — те са пощенски плик — и се изпрати на сънищата.
Маги се мушна в леглото и дръпна чаршафите до брадичката си.
— Залепете ми марки, господин пощаджия.
Питър се наведе и я целуна по двете бузи.
— Препоръчана поща.
После стана и се приближи до Джек, пъхна ръка в джоба си, извади часовника си и му го подаде.
— Оставаш дежурен, нали, Джек? — попита той. — Няма да се забавим много — два, най-много три часа, обещавам.
Джек взе часовника, без да отговори. На прага се появи Мойра. Очите й за миг срещнаха погледа на Питър, после се плъзнаха встрани.
— Мамо — тихичко я повика Маги. — Недейте да излизате. Моля ти се.
Мойра седна на ръба на леглото й и я погали по главата. Вдигна тъмните си очи към Питър с някаква молба в погледа.
— Защо не могат завинаги да останат такива? — попита, сякаш отговорът би могъл да реши всички въпроси на света.
После запя приспивна лесен. Джек и Маги се отпуснаха и очите им се затвориха.
Миналото се връща
От подиума полираният дървен под на „Ройъл хол“ изглеждаше потънал в морето от маси с бели покривки. Сякаш между стените не беше останал и сантиметър място, цялата зала бе претъпкана от маса до маса. На тях седяха доброжелателни хора, доста от тях пряко ползвали плодовете на тежкия труд и непрестанните усилия на жената, на която тази вечер отдаваха почит. Рамо до рамо те седяха с лице към предната част на залата и към подиума, където Питър Банинг стоеше и говореше.
— И смутеният пътник попитал: „А къде мога да намеря такова нещо?“
Кулминацията на шегата предизвика смеха на публиката, който се разля из голямата зала и отекна в стените, Питър се ухили и погледна за миг надясно, където Мойра седеше с баба Уенди. На масата на подиума имаше над двадесет души. Бяха го запознали с всички, но не беше запомнил нито един. Лорд еди-кой-си, лейди еди-коя си. Повечето бяха членове на Настоятелството на болницата на улица „Грейт Ормънд“. Погледът на Питър се плъзна наоколо. От гипсовия таван като големи праисторически птици висяха кристални полилеи, проблясваха и обливаха вдигнатите нагоре лица в златиста светлина. Кожи и смокинги допираха рамене. Костюми, вратовръзки и вечерни рокли се надпреварваха по яркост на цветовете.
В отсрещния край на залата имаше голям надпис: ФОНДАЦИЯТА „СЪР ДЖЕЙМС БАРИ“ И ДЕТСКАТА БОЛНИЦА НА УЛИЦА „ГРЕЙТ ОРМЪНД“ ОТДАВАТ ПОЧИТ НА УЕНДИ.
Пищната вечеря бе свършила и започнаха речите. Питър беше гвоздеят на вечерта.
Смехът утихна: Питър се съсредоточи.
— Така че моля ви, дами и господа, бъдете снизходителни към мен, не забравяйте, че съм свикнал да се обръщам към акционери.
Пак се чу учтив смях.
Питър бръкна във вътрешния си джоб, за да извади речта си, и не я намери. Ръката му трескаво затърси в другия вътрешен джоб, после в страничните джобове и накрая в джобовете на панталоните. Обзе го паника. Къде беше речта му? Не беше помислял за нея, откакто излязоха от къщи, решен да я прочете, както я бе написал, и да става каквото ще. Тогава беше у него, спомняше си. Къде бе изчезнала?
Бързо погледна Мойра, която вече ровеше в чантата си. Тя вдигна глава и отрицателно я поклати.
Питър дълбоко пое дъх.
— Извинявам се, изглежда съм си загубил речта.
Съобщението му бе посрещнато с мълчание. Той се прокашля.
— Лорд Уайтхол, уважаеми гости, дами и господа. Повече от седемдесет години Уенди Дарлинг дарява с надежда стотици бездомни деца…
По-нататък не помнеше нищо. Пак се прокашля.
— Тя е най-ценният актив на болницата на улица „Грейт Ормънд“…
После как беше? Как беше по-нататък?
Видя хората под подиума да се размърдват неловко, столовете заскърцаха, чу се шепот. Той продължи да говори, защото нямаше друг избор, не знаеше какво казва, знаеше само, че започва да губи вниманието на слушателите си.
Не смееше да погледне към Мойра и Уенди.
Тъмнината беше надвиснала като черна завеса над „Кенсингтън“ номер 14, дълбока и непроницаема. Падаха само редки снежинки, но облаците плътно бяха скрили луната и звездите и единствената светлина идваше от две улични лампи, които едва мъждукаха в пълзящата мъгла. Върховете и куличките на старите покриви по „Кенсингтън“ се извисяваха призрачно в тъмното небе, острите им ръбове се врязваха в пелената на нощта.