Питър отрицателно поклати глава.
— Господин инспектор — каза колебливо Мойра, — това може би е свързано с историята на моето семейство. Баба ми е тази Уенди, за която сър Джеймс Бари е писал книгите си.
Гуд я зяпна.
— Сър кой? Я ми го повторете, гос’жа.
— Сър Джеймс Бари, господин инспектор. Той е написал „Питър Пан“. Бил е стар приятел на семейството. Когато баба ми била малко момиченце, той писал приказки за въображаемите й приключения.
Кимването на Гуд беше подчертано снизходително.
— Е, тогава в бележката може да става дума за това, нали? Хубаво би било да приемем, че цялата тази работа е шега, че някой си играе глупави игрички, споменава историята на семейството ви и така нататък. Но не мисля, че трябва да разчитаме само на този шанс.
Зад него светлинките на коледната елха в библиотеката блеснаха внезапно. И тримата се обърнаха и мълчаливо зяпнаха.
Инспектор Гуд се прокашля.
— Зимата идва все по-рано всяка година, нали? — промърмори той и за миг се замисли. После се усмихна и докосна ръба на бомбето си. — Опитайте се да поспите. Сутринта пак ще трябва да поговорим. Не се тревожете. Ще направим всичко възможно.
Той кимна леко и излезе. Униформените полицаи тръгнаха след него. Затръшкаха се врати и въртящите се буркани потеглиха. Питър затвори вратата срещу нощта и бавно поведе Мойра към библиотеката.
Свирчо стоеше на прозореца до елхата и се взираше във въздуха.
— Забравил съм да летя — прошепна той. Гласът му бе сух като увехнали листа. — Всички сме забравили. Нямаме вече радостни мисли. Всички сме изгубени, изгубени, изгубени.
Мойра вдървено се освободи от прегръдката на Питър и започна да подрежда стаята, вдигаше това-онова, изправяше подаръци, избърсваше нещо.
— Мойра — тихо я повика Питър.
Тя не се обърна, продължаваше да се занимава с безсмислената си задача с решително вдигната глава. Подреждаше книгите на лавиците, когато внезапно събори нещо и то се стовари на пода с оглушителен шум. Всички подскочиха, Питър се приближи към нея, но тя рухна на един стол и заплака безутешно.
— Питър, о, Питър! — ридаеше Мойра.
Той погали косите й. Мъчеше се да потисне сълзите си, собственото си чувство за безпомощност. Погледна надолу. В краката му лежеше напукана стъкленица с кораб в нея. Омагьосан, той се наведе и я вдигна.
Беше бригантина. На мачтата имаше мъничък черен флаг с черепа и кръстосаните кости на пиратски кораб.
След известно време Питър и Мойра се качиха в стаята на баба Уенди, за да видят как е. След припадъка я бяха настанили в леглото и казаха на инспектор Гуд, че ще трябва да почака до сутринта, за да говори с нея. Вървяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Питър още се опитваше да възприеме факта, че нещо наистина се е случило с децата му. Просто беше немислимо. През целия им живот, докато растяха, той бе правил всичко, което можеше, за да ги закриля. А сега това — тази история с Питър Пан. Някакъв откачен. И то тук, в къщата на баба Уенди — най-безопасното място на света. Как можеше да предполага, че ще се случи такова нещо?
Вътре в себе си се чувстваше като умрял и това бе най-ужасяващото усещане, което беше изпитвал.
Отвориха вратата на спалнята на баба Уенди и надникнаха вътре. Старата дама седеше в леглото си и вдигна поглед към тях.
— Отиде ли си полицията? — спокойно попита тя.
Мойра кимна.
— Да — прошепна Питър.
Настъпи неловко мълчание.
— Влезте, поседнете при мен — покани ги тя.
Пристъпиха в стаята. Светеше само нощната лампа с приглушена от платнения абажур светлина. Питър седна на леглото до Уенди. Мойра внимателно зави старицата с одеялата, преди да седне до него.
— Това очакване е много неприятно — обяви баба Уенди и втренчи остър поглед в Питър.
— Знам, бабо. Опитай се да не… — не успя да намери подходящата дума и млъкна. — Тази вечер не можем да направим нищо повече, освен да… — Не искаше да каже „чакаме“. — Полицията прави всичко, което е по силите й.
— Което значи нищо — каза направо Уенди. — Те не могат да направят нищо.
— Бабо, нали не мислиш…
— Мойра — извърна поглед от него Уенди. — По време на криза на нас, англичаните, най-много ни помага чаша чай. Би ли се погрижила?