Съпругата на Питър се усмихна, сълзите й вече бяха засъхнали и лицето й беше спокойно.
— Да, разбира се, бабо.
— Първо затопли чайника. Ти, Питър, остани при мен, ако обичаш.
Питър гледаше как Мойра излиза от стаята — стройна, красива, в походката й се усещаше нещо от обичайната й сигурност. Той вдигна ръце и ги прокара през гъстата си кестенява коса, момчешкото му лице се сви от умора.
— Не се безпокой, Уенди, мила бабо. Няма да те оставя.
Тя впи в него ожесточен поглед. Очите й бяха будни и проницателни.
— Ех, Питър, винаги си ме оставял. Не си спомняш, нали? Ти ме оставяше всяка година. А когато се връщаше, не помнеше нищо. Накрая изобщо забрави да се връщаш.
Думите й звучаха толкова сурово, че Питър незабавно мина в отбранителна позиция.
— Не се тревожи, бабо, може би трябва да се помъчиш да не говориш.
Тя стисна тънките си ръце.
— Не бълнувам, както би го казал ти. — Протегна ръце и сграбчи неговите. — Слушай ме внимателно. Това, което се случи с децата ти, има нещо общо с това, което беше някога и което си сега.
Пусна ръката му и посочи към поразкъсания екземпляр от „Питър и Уенди“ на нощната масичка.
— Подай ми книгата, ако обичаш.
Питър се поколеба.
— Не мисля, че… По-добре е да си починеш сега, бабо.
Устните й се свиха и тя го погледна.
— Прави това, което ти казвам, Питър. Време е да ти разкажа нещо, време е да знаеш.
— Да знам какво? Кажи ми какво?
Тя мълчаливо го чакаше да й подаде книгата. После я отвори и зачете:
— „Всички деца порастват, освен едно.“ — Вдигна очи към него. — Така започна сър Джеймс Бари приказката, която написа за мен… преди много години. Беше Коледа, да, 1910, и аз бях почти единадесетгодишна. Момиче, което става жена между две глави от книгата. Ти докъде си спомняш?
Питър се почувства неловко, отмести се по-далеч от нея на леглото и се вгледа в сенките на стаята, сякаш там можеше да намери отговора. Каза раздразнено!
— Не знам. Спомням се болницата на улица „Грейт Ормънд“…
— Но тогава вече беше дванадесетгодишен, почти тринадесет. А преди това?
На Питър му се искаше Мойра да се върне. Погледна Уенди, после пак настрани. Мъчеше се да си спомни, но не можеше.
— Преди това няма нищо.
Ръката на баба Уенди пак се сви около неговата — здраво, неумолимо, пръстите й имаха невероятна сила. Въпреки нежеланието си той се обърна към нея.
— Хайде, помисли — настоя тя.
Питър преглътна.
— Беше ми студено, бях сам… — Млъкна вече ядосан.
— Не мога да си спомня! Никой не знае откъде съм! Ти ми каза, че съм бил подхвърлено дете…
— Аз те намерих — прекъсна го Уенди. — Аз те намерих. — Тя дълбоко пое дъх за това, което предстоеше.
— Питър, сега трябва да ме изслушаш. И да ми повярваш. Играехме си заедно като деца. Имахме чудесни приключения. Смеехме се, плачехме. — Уенди поспря. — И летяхме. Но аз не исках завинаги да остана дете. Нямах търпение да порасна и да стана част от действителния свят. И толкова исках и ти да пораснеш с мен! Но ти не искаше. Защото се страхуваше. А когато най-сетне реши, че си готов — след петдесет години, за мен… за нас бе твърде късно. — Лицето й се сви в тъжна, измъчена усмивка. — Аз бях стара, Питър. А ти, ти тъкмо започваше да се превръщаш в мъж.
Питър се взираше в нея, като че ли си е загубила ума — точно това си мислеше.
— Добре, само се отпусни, бабо. Ще намеря валиум…
Но Уенди не го пускаше.
— Когато бях малка, ти не харесваше никое друго момиче колкото мен. О, аз почти очаквах да кацнеш на покрива на църквата и да ми забраниш да положа брачната клетва в деня, в който се омъжих. Носех пояс от розов сатен. Но ти не дойде. Не можех да те имам.
Питър неуспешно се опитваше да се отскубне. В него се размърда нещо неприятно — нещо току отвъд паметта му. Той се бореше с него, но не беше съвсем сигурен дали дърпа или блъска.
— Когато се върна за последен път, бях вече стара жена и те увих в одеяла. Аз бях баба Уенди, а в детската стая спеше тринадесетгодишната ми внучка. Твоята Мойра. И именно когато я видя, ти реши да не се връщаш в Небивала земя.
Очите на Питър се разшириха.
— Какво? Къде да не се връщам?
— В Небивала земя, Питър.
Питър бързо кимна, усмихна се насила и прекалено бързо.
— Отивам да доведа Мойра. Мойра! — силно извика той.
Баба Уенди се наведе към него, лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото.
— Питър, толкова пъти се опитвах да ти кажа! Но виждах, че си забравил. Щеше да помислиш, че съм старица, оглупяла от възрастта. Но сега вече трябва да узнаеш.
Тя взе книгата и решително я напъха в ръцете му.
— Приказките са верни. Кълна ти се. Кълна ти се във всичко, което обичам. А сега той, той се е върнал, за да търси отмъщение. За него борбата не е свършила, Питър — той иска ти да се върнеш. Знае, че ще последваш Джек и Маги накрай света и още по-нататък и, за Бога, трябва да намериш начин да го направиш! Само ти можеш да спасиш децата си. Не полицията. Никой друг. Само ти! Трябва да намериш някакъв начин да се върнеш. Трябва да си спомниш. Питър… не разбираш ли кой си?
Тогава го пусна и изтръгна книгата от ръцете му. Отчаяно я заразлиства, после спря. Потупа страницата.
Питър Банинг погледна. Книгата беше отворена на една рисунка на Питър Пан — разкрачил крака, с ръце на кръста, с отметната назад глава, готов да закукурига.
Уенди чакаше и напразно търсеше в очите му някакъв знак. Не го намери.