Баба Уенди се наведе към него, лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото.
— Питър, толкова пъти се опитвах да ти кажа! Но виждах, че си забравил. Щеше да помислиш, че съм старица, оглупяла от възрастта. Но сега вече трябва да узнаеш.
Тя взе книгата и решително я напъха в ръцете му.
— Приказките са верни. Кълна ти се. Кълна ти се във всичко, което обичам. А сега той, той се е върнал, за да търси отмъщение. За него борбата не е свършила, Питър — той иска ти да се върнеш. Знае, че ще последваш Джек и Маги накрай света и още по-нататък и, за Бога, трябва да намериш начин да го направиш! Само ти можеш да спасиш децата си. Не полицията. Никой друг. Само ти! Трябва да намериш някакъв начин да се върнеш. Трябва да си спомниш. Питър… не разбираш ли кой си?
Тогава го пусна и изтръгна книгата от ръцете му. Отчаяно я заразлиства, после спря. Потупа страницата.
Питър Банинг погледна. Книгата беше отворена на една рисунка на Питър Пан — разкрачил крака, с ръце на кръста, с отметната назад глава, готов да закукурига.
Уенди чакаше и напразно търсеше в очите му някакъв знак. Не го намери.
Менче
Мойра се върна с чашата чай за Уенди и Питър веднага стана и излезе от стаята. Втурна се навън, промърморвайки, че трябва да огледа къщата още веднъж — толкова отчаяно искаше да избяга, че изхвърча без дори да погледне жените. Настойчивостта на желанието му изненада и самия него. Имаше чувството, че не може да диша, че се задушава. Едва се сдържаше да не се затича надолу по коридора, да се отдалечи от светлината навътре в мрака.
Всички ли бяха полудели?
Достатъчно неприятно беше, че този, който бе отвлякъл децата му — вече беше убеден, че е отвличане, — бе обсебен от тази нелепа приказка за Питър Пан. Но и баба Уенди да вярва в нея и да се опитва да скалъпи нещо от семейната история и детските приказки — е, това вече му идваше твърде много. Вероятно през последните няколко години разсъдъкът на Уенди й изневеряваше повече, отколкото му се бе струвало. Или пък всичко се дължеше просто на тревогата от случилото се.
Питър забави крачка, прокара ръце през косата си, по лицето си, отри ги в бедрата си. После спря, облегна се на дървената ламперия на стената и кръстоса ръце на раменете си, сякаш това щеше да му попречи да се разпадне.
Какво точно се бе случило? Кой беше отговорен за всичко това? Сигурно някой личен враг — някой, който го познава и го мрази. В противен случай бележката щеше да бъде адресирана и до Мойра или до мистър и мисис Банинг, или нещо такова. А не до Питър. Той се намръщи. Страхотна шега! Дж. А. С. Хук до Питър. Безпомощно удари юмрук в дланта си. Може би някой негов конкурент, ядосан, че той е получил поръчката, отвлича децата му, за да го накара да се откаже от сделката.
Той потръпна. Какво трябваше да направи сега? Какво можеше да направи?
Отдели се от стената и продължи, вече изтощен и психически, и физически, измъчен от цялото напрежение. Беше захвърлил някъде смокинга си. Жилетката и ризата му бяха разкопчани. Знаеше, че изглежда ужасно. Би трябвало да поспи. Би трябвало да се върне при Мойра и баба Уенди и да им каже, че всичко ще се оправи.
Да можеше да повярва, в това!
Затвори очи. Джек и Маги — никога нямаше да си прости!
Внезапно се намери пред вратата на детската стая. За миг спря и се втренчи в нея — в драскотината на стената, в прореза, оставен от кинжала, забол онази омразна бележка в дървото. Протегна ръка и внимателно опипа следите, като че ли така можеше да открие истината за произхода им.
После отвори вратата и влезе.
Стаята си беше както преди — тъмна, празна и студена. Прозорците вече бяха затворени, люлеещото се конче — на краката си, леглата и покривките им — оправени. Нощните лампи отново светеха с равна и спокойна светлина, сенките бяха изтласкани в ъглите. Наоколо лежаха разхвърляни книги и играчки. Багажът на децата беше подреден до бюрото.
Огледа се разсеяно из стаята и се приближи до прозорците. Отвори ги към нощта. Усети ветрецът да лъхва бузите му, дантелените пердета се залюляха. Той се взря в небето — облаците бяха вече изтънели и разпръснати, отново грееха звезди.
Изведнъж Питър осъзна, че мисли за всички пропуснати възможности да бъде с Маги и Джек, за всички проиграни шансове, за всички дадени и неизпълнени обещания. Бейзболният мач на Джек — закъсня, нали? Представлението на Маги — отиде, но какво внимание й обърна? Колко пъти бяха искали да си поиграят, а той все бе твърде зает!
„Само да имах още една възможност! — помисли си той мрачно. — Само да можех да си ги върна!“