Очите му се насълзиха. Той безпомощно ги изтри, после се предаде и просто се разрида с наведена глава, с тресящи се рамене, с ръце, вкопчени в рамките на прозореца така силно, че го заболяха.
Краищата на пердетата погъделичкаха лицето му, досадни като паяжина. Той нервно ги отмести, преглътна сълзите си и отново вдигна глава към нощното небе.
Точно тогава видя светлинката.
Беше блестяща и танцуваше като огънче, стремително спуснало се към земята. „Падаща звезда“ — помисли си той, но после видя, че тя се насочва право към него. Питър я зяпна изумен, после се дръпна назад. Приличаше на комета, връхлитаща от Млечния път — нажежено до бяло тяло и огнена опашка. Приближаваше се все повече, по-бърза от мисълта. Очите му се отвориха широко.
После изведнъж светлината влетя през прозореца. Никаква комета — бе твърде малка, за да бъде нещо толкова величествено, но все пак беше ужасяваща, защото изглеждаше жива. Диво подскачаше из стаята, събаряше картини от стената, въртеше се насам-натам и накрая се стрелна към Питър. Той я видя да идва към него и заотстъпва, размаха ръце срещу нея, викаше „къш, къш“ и се мъчеше да намери вратата. Зърна купчина списания и грабна едно, нави го и замахна към светлинната. „Някаква полудяла светулка — каза си почти обезумял. — Дали хапе, или жили?“ Какво още щеше да му се случи до сутринта?
Все още отстъпваше — светлинната танцуваше наоколо и сякаш му се подиграваше, — когато се препъна в една от куклите на земята и падна. Подпря се с ръце и изпусна списанието. Обезоръжен, запълзя назад на четири крака. Светлинната се стрелкаше напред-назад, нагоре-надолу и не се уморяваше да го преследва.
Накрая Питър се озова в ъгъла близо до люлеещото се конче и къщичката за кукли и вече нямаше накъде да отстъпва. Долепи се до ламперията и се опита да си поеме дъх.
Светлинката поскача насам-натам още малко, после забави ход и се настани на ръба на детското писалище. Промени се, стана по-определена, започна да добива някаква форма. Пред очите му се изправи мъничко същество — не по-голямо от един миг. Жена, момиче, по нещо от двете? Дрехите й приличаха на смесица от лунна светлина, утринна роса и есенни листа. Те блещукаха като диаманти и я обгръщаха като ръкавица. Косите й бяха вдигнати нагоре над острите ушенца и бяха нещо средно между изгрев и залез — и червени, и златисти, ярки като лятно слънце по пладне.
Тя се изправи и се заразхожда по бюрото — прескачаше моливи и боички, стъпи в една мастилница, после хвръкна и се приземи на коляното на Питър. Питър я гледаше, замръзнал като ледена висулка. Мъничкото създание имаше крила! Тънички, ефирни крилца! Тръгна надолу по крака му като чудесно пазеше равновесие, после нагоре по смачканата му бяла риза, оставяйки черни стъпчици от мастилото. Когато стигна до брадичката му, крилцата й се разпериха и тя се вдигна във въздуха до носа му.
Наведе се деликатно и го подуши.
— О, наистина си ти! — заяви с известна изненада. — Наистина. Един голям ти. Съвсем не бях сигурна. Не е лошо, че си голям, предполагам — и без това винаги ся бил по-голям от мен. Не чак толкова голям, разбира се. — Погледна надолу, към корема му. — Е, може би така ще бъдеш два пъти по-забавен.
Питър се бе свил в ъгъла. Опитваше се едновременно да диша и да не диша. Страхът го беше парализирал.
— Мойра? — прошепна с надеждата, че тя ще дойде.
Мъничкото същество танцуваше наоколо и не го слушаше.
— О, Питър, как ще се забавляваме! Колко приятно ще бъде и колко ще си играем! Помниш ли как беше някога?
Питър направи върховно усилие да се вземе в ръце. Пое дълбоко дъх и потисна страха си.
— Ти си… ти си фе… фе…
— Фея, да — съгласи се тя и доволно опипа блещукащата си коса.
— Фе…
— Фея. — Тя се усмихна дяволито. — И ако по-малкото значи повече, аз съм безкрайна, Питър Пан.
Питър пребледня.
— Банинг — поправи я той.
Феята вирна нос.
— Пан.
— Банинг.
Тя сложи ръце на кръста си, увисна във въздуха и го огледа.
— Дебел стар Пан.
— Ъъъ… дебел стар Банинг. — Той се ухили нервно.
Феята сви устни и се замисли.
— Е, който и да си, все още си ти. Само един човек има тази миризма.
Питър възмутено примигна.
— Каква миризма?
Личицето на феята засия в усмивка.
— Миризмата на някой, който е яздил на гърба на вятъра. Миризмата на сто лета спане в дървета, приключения с индианци и пирати. О, спомняш ли си, Питър? Светът беше наш и можехме да правим каквото си искаме. Беше чудесно, защото каквото и да правехме, точно ние го правехме!