Тя се стрелна, докосна лицето му и се сепна.
— Ох! Какви остри бодли!
— Бакенбарди — неловко каза Питър. Облегна глава на ламперията и затвори очи. „Най-накрая се случи — имам нервно разстройство.“
Едно дръпване на папийонката му го накара да отвори очи. Феята притежаваше удивителна за ръста й сила — изправи го на крака и го повлече към отворените прозорци.
— Следвай ме, Питър, и всичко ще бъде наред — извика тя през рамо.
Питър не я слушаше. „Или пък съм получил сърдечен удар и умирам. Имам извънтелесно преживяване. Нося се към бялата светлина на… нещо. Ето, аз съм извън рялото си“. — Той зърна къщичката за кукли край себе си.
— Ето, това е къщата на баба Уенди, „Кенсингтън“ номер 14, много, много надолу. Но я чакай, това на пода не са ли краката ми? Какво става? Къде отиваме?
Феята радостно се, засмя.
— Да спасим децата ти, разбира се.
Питър вдигна очи.
— Чакай! Откъде знаеш за децата ми?
Тя пак се засмя.
— Всички знаят! Капитан Хук ги отвлече и сега ти трябва да се биеш с него, за да ги освободиш. Хайде да отлитаме, Питър Пан!
Тя го пусна и пак прелетя пред лицето му. На минаване духна в свитите си шепи, от тях се разхвърча сребърен прашец и се посипа върху него. Питър го заизтупва, после силно кихна и пак се озова на задните си части. Кихането запрати феята право в къщичката за кукли през едно от целофанените прозорчета. Вътрешността на къщичката веднага светна, като че ли зад всяко прозорче се запали лампа. Питър пропълзя по пода, наведе се и надникна.
— Значи е вярно? — чу гласа й някъде вътре. — Наистина си пораснал. Изгубените момчета ми казваха, но аз изобщо не повярвах. Пих отрова вместо тебе, глупаво магаре такова! Нищо ли не помниш? Наричаше ме Менче!
Тя избухна в сълзи и плачът й отекна из цялата къщичка.
Питър се вглеждаше в прозорчетата.
— Тук ли си, бръмбарче? — Той отвори входната врата.
— Не съм бръмбарче! — заяви тя вбесена. — Аз съм фея!
Той се опитваше да види мъничката стълба, присвил врат и долепил буза до пода.
— Не вярвам във феи.
Чу я да ахва.
— Всеки път, когато някой каже: „Не вярвам във феи“, някъде една фея пада и умира!
Търпението на Питър към самия него и към извънтелесното му преживяване, което очевидно не беше нищо подобно, се изчерпа.
— Не вярвам във феи! — изкрещя той с пълен глас.
От къщичката за кукли се чу трясък й феята се появи на върха на стълбата примираща. Опита да се задържи с ръка за стената, после се свлече, затъркаля се по стълбите и рухна в подножието им.
Питър подскочи с посивяло лице.
— О, Господи! Мисля, че убих това нещо! — Той трескаво заопипва подвижната страна на къщичката, за да я отвори и да види по-добре какво става.
Миглите на феята потрепнаха.
— Пляскай. Пляскай с ръце, Питър. Това е единственият начин да ме спасиш. Пляскай, Питър, пляскай! По-силно! По-силно!
Питър пляскаше с всичка сила и изведнъж в ушите си чу звън — като от хиляди сребърни камбанки.
— Пляскам, пляскам! Какъв е този шум, този звън? Ти ли звъниш? Хайде престани, моля те! Ей, какво… добре ли си?
Тя пак беше на краката си и не му обръщаше внимание — преструваше се, че съвсем го е забравила. Изтупа се и отиде в кухничката, където на масата куклата Барби сервираше обяд на куклата Кен. Феята се намръщи и смени местата на Кен и Барби, така че Кен да сервира на Барби. Кимна и се обърна към Питър.
— Добре. А сега — коя съм аз?
Питър въздъхна отчаяно.
— Ти си… е, кой знае?
Тя сложи ръце на кръста си и крилцата й запърхаха по-бързо.
— Ти знаеш! Знам, че знаеш!
Питър пое дъх и поклати глава.
— Добре. — Устните му се свиха. Ти си психосоматична проява на потиснатите ми сексуални безпокойства — обобщен образ на всички момичета и жени в живота ми, в които съм смятал, че съм влюбен. Това са ти.
Светлинната на феята буйно заблестя, тя отскочи от къщичката за кукли като катапултирана и прелетя край носа му. Той се дръпна назад и докато тя се стрелкаше из стаята, се изправи на колене. Тъкмо ставаше, разперил ръце, когато тя се спусна към другия край на килимчето под краката му и силно го дръпна. Килимчето се плъзна по пода и Питър се претърколи презглава.