В тривърхата шапка Менче-Звънче поскача малко, настани се доколкото можа и надникна през дупката, която й бяха изрязали към периферията.
— Не се държиш като пират! — сгълча го тя сприхаво. — Ако държиш да видиш Хук и при това да останеш жив, трябва да покажеш нещо по-добро! Хайде да се упражняваме. Прави това, което ти казвам. Отпусни дясната си ръка. Преструвай се, че е мъртва и неподвижна. Трябва да увисне. Хайде, опитай.
Питър се ухили — идеята беше забавна. Провеси ръката си.
— Е, как е, бръмбарче?
Тя се наежи.
— Не ме наричай така! Наричай ме по име. Както някога. Менче.
Той сви рамене.
— Дадено. Менче.
Един пират — толкова прегърбен, че сякаш търсеше червеи — пиянски се блъсна в него и се олюля.
— Изкриви си устата и пусни слюнка — нареди Менче.
Питър изкълчи уста и се изплези. Сякаш беше забавно!
— Сега изръмжи.
— Рууммлл.
— Не, не, казах да ръмжиш!
Тя пусна лъч, изскочи от шапката, изтегли камата си и го убоде по задните части.
— Ръъмжжж! — нададе вой той.
Двама зловещи пирати, накачулени с ножове, се обърнаха.
— Ръъмжжж — отвърнаха и помахаха за поздрав.
Питър и Менче продължиха нататък из пиратския град, край продънените корпуси на корабите — ограбени до шушка, после превърнати в самоделни магазини и жилища, — край опърпани музиканти с цигулки и флейти, изтикали отпред съсухрен нещастник с окъсани панталони до коленете и с елече, запял пиратска песен.
Минаваха пред една работилница, където ковач стоеше пред наковалнята си, когато Менче се обади.
— Псст! Погледни, Питър.
Питър се спря.
Ковачът държеше желязна кука. Краят й все още бе нажежен — тъкмо я изваждаше от огъня. Обръщаше я насам-натам да я огледа и слънчевата светлина отскачаше от острието й.
До ковача стоеше нисичък, набит пират с развлечени моряшки панталони, изцапана куртка и раирана жилетка, която сякаш бе намерил из улиците в Тихуана. Носът му бе като шило, веждите му като на гъсеница. Сбръчканото му лице бе разтегнато в широка, доволна усмивка, а на главата му дръзко бе нахлупена широкопола боцманска шапка с перо.
Той предпазливо протегна ръка и пипна върха на куката, после се дръпна.
— Ох, остра е като зъб на акула! — заяви той и засмука пръста си. — Мисля, че капитанът ще бъде наистина доволен.
— Това е Смий — прошепна Менче на ухото на Питър.
Ковачът потопи нажежената кука във ведро с вода, подържа я вътре, докато вдигаше пара, и после пак я извади. Внимателно я избърса и я подаде на Смий, който благоговейно я постави върху сатенена възглавничка.
— Добра работа свърши, Блеки — каза Смий, докосна шапката си с пръст и си тръгна.
— След него, Питър! — изсъска Менче.
И Питър закуцука по кея, дървеният му крак се влачеше и му убиваше жестоко, докато следваха полюляващите се пера на шапката на Смий в тълпата. От време на време го виждаха да вдига куката над главата си, като внимаваше да не я изтърси от сатенената възглавничка. Той си тананикаше и си подсвиркваше, от всички страни пиратите му подвикваха.
— Хиляди дяволи, добро ти утро, капитан Смий! — изкрещя един дърводелец, който строеше нещо като бесилка.
— Има ли новини за войната, капитане? — попита друг.
Смий се усмихваше широко. Очевидно не усещаше сарказма в думите им и вървеше напред, сякаш поздравите бяха не само искрени, но и му се полагаха. А куката проблясваше и лъщеше на слънцето.
Няколко жени, чиято професия не можеше да се сбърка, подсвирнаха, когато Смий мина покрай тях.
— Засмейте се, момичета — извика едната. — Ето го капитан Смий!
Те се спуснаха да го поздравят и заскачаха около него с дръзко вдигнати поли.
— Гледайте, гледайте! — припяваха те. — Това трябва да е куката на капитана!
— Точно така, куката на Хук!
— Ами да, девойче, ти трябва да знаеш, нали така?
— Това е символът на неговата слава и богатство, йо-хо-хо!
— Задръж славата, дай ми на мен богатството!
Те се въртяха и танцуваха в тълпата около Смий, а от близките врати излязоха още десетина. Питър, който се страхуваше да не загуби Смий от погледа си, се приближи твърде много и изведнъж попадна във вихрушка от поли и евтин парфюм.
— Джеймс Хук, син на морски готвач!
— Хей, това не е всичко, той е син и на някой друг!