Гмурна се и се изгуби, а Хук изтри лицето си с ръкав и хвърли мрачен поглед след нея. Нарочно или не, бе загасила пурите му.
Изгубените момчета са намерени
На Питър, мокър и изморен, спасението му се стори сън. С мили се носеше по гребените на вълните, нежните ръце на русалките го прегръщаха, беше му топло и хубаво. Жените-риби му пееха със сладки и кротки гласове. Разправяха му приказки за време и място, което си спомняше смътно и забравяше веднага щом думите отлитаха. В приказките се говореше за едно момче — дете, което отказвало да порасне. Живеело някъде, където приключенията били солта на живота, и не минавал ден без поне няколко. Момчето било безстрашно, не се плашело от нищо. Живеело в свят на пирати и индианци, на вълшебни случки, на спряло време и сбъднати мечти. Питър усещаше, че някога е познавал това момче.
Някъде по пътя останките от пиратските му дрехи изчезнаха, а с тях и непосредственият спомен защо изобщо ги е обличал.
Пътуването свърши при колона от скали, издигаща се от океана като масивен стълб. Русалките го сложиха в гигантска черупка от мида, завързана с въже, което минаваше през средата. Черупката се затвори над Питър и той почувства, че бавно и леко се издига. Пашкулът му нежно го люлееше. Изкачването спря, черупката се отвори и го метна като монета, хвърлена за ези-тура. С леко тупване падна на тревист бряг.
Очите му се отвориха. Пред него блещукаха водите на малка, бистра лагуна. Мидата я нямаше. Русалките ги нямаше. Останал бе само споменът за тях и той вече започваше да се чуди дали не си е въобразил всичко.
Пое дълбоко дъх и бавно се изправи на крака, от косата и дрехите му се стичаше вода. Поизтупа се вяло, после вдигна очи и се огледа.
Дъхът му спря в гърлото. Стоеше на върха на колоната от скали от съня си, стотици стъпки над океана, толкова високо, че сякаш можеше да докосне облаците в небето. Атолът беше малко по-нататък от брега на острова, където го бяха занесли, заобиколен от небесносиня вода, бяла пяна и блестящите върхове на вълните. На острова се издигаха планински върхове, покрити с току-що паднал сняг. Няколко водопада се спускаха към морето и приличаха на небесни дъги. Далече надолу, на много мили, в удобния си залив се гушеше пиратският град на Джеймс Хук. Още по-нататък, където небето и океанът се сливаха в съвършена хоризонтална черта, слънцето пламтеше в златистопурпурна светлина. Следобедът преваляше. Залезът приближаваше.
Питър вдигна очи към небето и с изненада видя не една, а три луни — една бяла, една прасковена и последната бледорозова. Спокойно си деляха небето, сякаш наистина там им беше мястото.
А зад Питър, далеч от лагуната, точно в центъра на атола се издигаше най-голямото дърво, което бе виждал в живота си — голям, възлест, стар горски жител, някак си озовал се на тази скала, протегнал клони към небето, сякаш умолително издигнал ръце. Можеше да е клен или дъб, или смесица от двете, и все пак сигурно беше нещо повече. Не приличаше на което и да е друго дърво, което Питър някога бе виждал.
Приличаше на нещо, което си бе представял в детството.
Или насън.
„Нивга-дървото“ — прошепна вятърът в ухото му.
Той направи крачка към дървото край китка жълти цветя с розови връхчета, които се наведоха любопитно да го подушат. Той отскочи изумен. Цветята кихнаха. Какво беше това? Той колебливо направи още една крачка, после друга, по-далеч от цветята. Цветя, които душат? Които кихат?
Все още се бореше с тази идея, когато стъпи във въжен капан, който се стегна около глезените му, издърпа го и го окачи с главата надолу в гъстите клони на дървото. Джобовете му се изпразниха — визитни картички, кредитни карти, портфейл, ключове, дребни пари се посипаха по земята. Дъхът му пресекна и той размаха ръце, като се опитваше да се изправи. Но въжето се опъна и Питър увисна безпомощно.
„Не вярвам в това“ — увери сам себе си.
Повися така за миг, докато реши какво да прави. Накрая, след неколкократни опити, успя да се прегъне надве и да хване краката си (наистина трябваше да се включи в някоя физкултурна програма), и оттам да се изтегли нагоре, докато улови овързалото го въже. Усещаше се малко като огромна топка, но се протегна към един клон наблизо, който изглеждаше достатъчно здрав, за да го издържи.
Точно тогава видя будилника. Висеше от клона, за който се опитваше да се хване — богато украсен с дърворезба будилник, който сякаш някога е стоял над салонния часовник в английска къща. Циферблатът му бе инкрустиран със злато и сребро и имаше красиво нарисувани пълзящи лози.