„Като на Джек“ — отчаяно си помисли Питър.
И накрая Бъчонко, пристигнал с една бъчвичка, изскочи от нея с шум, от който на всички им секна дъхът — закръглено весело дете с издути бузи, стиснало нещо, което на пръв поглед приличаше на медицинско табло със скица на човешкото тяло и стрелки, сочещи различните му части.
Имаше и други, Питър не можеше да запомни, та дори и да чуе всичките имена в тази врява. Вглеждаше се в лице след лице, в костюм след костюм. Деца! Всичките момчета — изгубените момчета.
Изведнъж забеляза, че носеха оръжия. Ножове, томахавки, прашки и стрели с всякаква форма и големина. И дрънкалки! Бебешки дрънкалки! Всяко изгубено момче си имаше по една, гордо закачена на врата, на колана или някъде другаде. Питър не можеше да повярва на очите си.
— Разкажи ни приказка, разкажи ни приказка! — вече викаха някои, очевидно по-малките.
Но други започваха да се питат:
— Какво ще каже Руфио? А Руфио?
Менче припламна и се появи, захвърча сред тях и заговори:
— Слушайте! Това е той! Това наистина е Пан!
После се чу пронизителен вик, като кукуригането на петел при изгрев-слънце, буен и горд. Всички изгубени момчета се обърнаха и закрещяха: „Руфио!“
Менче мигновено светна на Питър.
— Руфио е тук. Сега той е водач и трудно ще се убеди. Ти не знаеш за Руфио, нали? — Тя замислено сви устни.
В клоните горе, високо на върха на нивга-дървото, нещо се раздвижи. Нещо, което приличаше на платноходка с рисувано платно, се спусна като огромна вълна по дървената писта на един улей в дънера на нивга-дървото. На мачтата се бе покатерило момче. В едната си ръка държеше тънкия позлатен меч, принадлежал някога на Питър Пан. Платноходката стигна до завой в улея, момчето се наклони и се гмурна във вятъра с разперени ръце. Полетя надолу с извито тяло, в последния момент протегна ръка и се хвана за една лиана, а след това грациозно се приземи сред изгубените момчета с тържествуващо вдигнати ръце и меч.
— Руфио! Руфио! — приветстваха го изгубените момчета.
Беше по-едър от другите, кожата му имаше цвят на кафе, усмивката му бе самоуверена, а черната му коса беше подстригана като на пънкар и боядисана на червени ивици. Носеше панталони и риза с червени и черни ресни от еленова кожа и червени ботуши. Кожени гривни стягаха китката му, а на колана му висеше голям нож.
Продължи да се усмихва, докато се чуваха приветствените възгласи, но щом се обърна към Питър, се намръщи.
Питър вече крачеше напред и размахваше пръст. Трепереше от гняв.
— Добре, господинчо, поигра си. Сега свали този меч, преди да си извадил очите на някого! Не знаеш ли колко е опасен този фокус? Господи! Та ти падна от много високо с меч в ръката си! Това е предпубертетна анархия! Къде са родителите ти? Искам да говоря с този, който носи отговорността за вас!
Човек намира начин да контролира повечето си реакции независимо от ситуацията. Само някои са толкова експлозивни, че нищо освен желязна скоба на устата не може да ги задържи. За нещастие именно такъв бе случаят с чувството за родителска отговорност на Питър Банинг.
Менче се изпречи пред очите му и изсъска:
— Не, Питър, не!
Руфио заплашително вдигна меч.
— Аз нося отговорността.
Питър изсумтя.
— Едно дете? Искам да говоря с някой възрастен, и то още сега!
Смръщването на Руфио ставаше опасно.
— Всички възрастни са пирати. Ние убиваме пиратите.
Питър се изпъчи.
— Е, аз не съм пират. Случайно съм адвокат!
Изгубените момчета нададоха вой. Руфио вдигна меча си във въздуха.
— Убийте адвоката! — извика той.
Призивът се повтори от няколко посоки. Питър се поколеба само колкото да признае пред себе си, че вероятно е казал не каквото трябва, и хукна да бяга.
— Убийте адвоката! Убийте адвоката!
Питър се мушна в някакъв тунел и се намери в улея за платноходката. Запрепъва се напред. Беше му все едно къде отива, знаеше само, че някога бе чел „Повелителят на мухите“, и помнеше как се развиха събитията там. Отчаяно повика Менче — може би тя щеше да оправи нещата, — но не получи отговор. Виковете и крясъците на изгубените момчета долитаха зад гърба му и го пришпорваха. Излезе от тунела. Улеят продължаваше по тревата близо до лагуната и до един водопад.
„Туп! Туп!“
Погледна надолу и видя, че от него стърчат стрели. Или по-скоро, че са залепнали за него — по ризата му имаше някакви топчета. И от чатала му висеше една стрела.