— Когато Питър Пан го няма — тържествено каза Менче, — не задавате ли винаги един и същи въпрос: какво би направил Питър?
Очите на изгубените момчета се отвориха широко.
— Да, какво би направил Питър? — повториха те думите й. — Хайде да направим това, което би направил Питър. — Намръщиха се и потриха брадички. — А какво наистина би направил Питър?
— Аз знам, аз знам! — развълнувано възкликна Асото. — Той би си върнал изгубените момчета!
— А не сте ли вие изгубените момчета? — попита Питър.
— О, да — съгласи се Не Питай и се намуси. После се оживи. — Но не сме всичките, Хук плени много от нас. Той ни хваща, когато не внимаваме. А после ни изстрелва с оръдията.
— И ни връзва за скалите с вериги, а после приливът ни залива главите — добави Ключалко.
— Или ни кара да вървим по дъската! — заяви Асото.
— А най-малките кара да пълзят! — прошепна Дребосъка. Той хвърли предпазлив поглед към Руфио. — Страх ни е да им се притечем на помощ без Пан. — Гласът му стана съвсем тих. — Даже и Руфио го е страх.
Руфио се изплю.
— Естествен подбор. Хук хваща бавните. Бавен в краката, бавен в главата. По-добре сме си без тях.
Питър се огледа. Чак сега за пръв път, откакто го бяха подгонили, видя децата, скрити под крещящите дрехи и мръсотията, видя несигурността в очите им, съмненията кои са и как да останат такива. В мрака се чу продължителен шепот.
„Те са всичко, което имам — осъзна той безпомощно. — Деца. Но все едно дали ми харесва или не, имам нужда от тях, ако искам да спася Джек и Маги.“
Той внимателно се отдалечи от бамбуковата ограда.
— Вижте, аз започнах не както трябва с вас, признавам. — Пое дълбоко дъх. — Тук нещата са обърнати малко наопаки, но вече свиквам. И мога да ви кажа едно нещо: ще направя всичко, което е необходимо, за да спася децата си. Ако трябва да се унижавам, ще се унижавам.
Бъчонко го дръпна за ръкава.
— Не е нужно да се унижаваш, Питър — каза той. — Трябва просто да кукуригаш.
— Дадено, добре. Ще кукуригам. Ще правя всичко, което трябва да правя. Ако трябва да се бия, ще се бия. Ако трябва да летя, ще летя… — Той млъкна и се замисли.
— Или пък бих могъл да тичам много бързо — промърмори. — Бих могъл поне това да правя.
Джобчо му се ухили.
— Аха! Питър би говорил така! Да, би говорил! Да, би говорил!
Питър също му се ухили.
Руфио подигравателно се изсмя, вдигна ръце и се отдалечи. Останалите изгубени момчета се помъкнаха след него, като колебливо си шепнеха нещо. Накрая остана само Джобчо.
— Хайде, Питър — тихо каза той и му направи знак.
Унил и изморен до смърт, Питър го последва. Беше ясно, че не е убедил никого.
Върховното отмъщение
Слънцето най-сетне залезе и се скри зад хоризонта, потъна в безбрежните води на океана и здрачът се превърна в мрака на лятната нощ — топъл, мек, пълен със силни миризми и вълнуващи звуци. Тъмнината беше пласт от скрит живот, който шепнеше, прелиташе и пълзеше наоколо — свят на тайнственост и приключения, нетърпеливо търсен от малките момчета в сънищата.
На борда на „Веселият Роджър“ капитан Хук мислеше за едно определено малко момче или по-скоро за едно малко момче, което беше пораснало.
— Как можа да постъпи така с мен? — мърмореше си той неутешим.
Седеше на масата за вечеря в каютата си. Около него беше натрупана нечестно спечелената в много битки плячка — злато, сребро, безброй скъпоценности; мебели, откраднати от крале и кралици на първокласни нации; гоблени и картини от частните колекции на алчни мъже от шест (или бяха седем?) континента; ръчно изработени оръжия, използвани от джентълмените, за да се убиват взаимно; топове коприна и английска вълна от текстилни райони и бутици; месингови навигационни уреди — за някои от тях се мълвеше, че принадлежали на Колумб; и подвързани в кожа книги на най-великите писатели в света — сър Джеймс Бари бе един от любимите му автори.
В дъното на каютата имаше триизмерна карта на Небивала земя — с всички подробности, включително копия на кораба му и на пиратския град, индианското село, лагуната на русалките и дори на нивга-дървото, като всичко това плаваше върху истинска вода.
Но тази вечер Хук не виждаше нищо. Седеше, вперил празен поглед в разкошната, вдигаща пара вечеря, която Смий току-що му бе поднесъл. Печен африкански глиган, царевица, сочни пресни картофи, пиратско желе от хайвер и сладкиш в добър тон — любимите му яденета. Смий стоеше наблизо и чакаше одобрение, кръглото му лице бе разтегнато в пълна с надежда усмивка, която ставаше все по-несигурна с всяка изминала секунда.