— Така ли? — Хук се замисли над идеята. — Аз знам това-онова за липсата на внимание.
— Чудесен баща — рече Смий и си сложи тривърхата шапка на Хук.
Капитанът скочи на крака внезапно оживен и доволно запляска с ръце.
— О, Смий, каква прекрасна идея ми хрумна! Няма да унищожавам Пан, но собствените му деца — освен че ще станат мои деца, кълна се в костите на Барбекю — ще предвождат и битката срещу него! И толкова ще ме обичат, Смий! Джеймс Хук семеен човек! — Той дълбоко пое дъх. — Джеймс Хук баща!
Смий се гледаше в огледалото, после взе цигарето с двойния мундщук, сложи го в устата си и доволно запафка.
— Това е най-коварният, най-хубавият план, за който съм чувал — заяви той усмихнат.
Обектът на тези пъклени планове беше на много мили оттам, сгушен в извивката на един клон не много нависоко на нивга-дървото. Беше премръзнал, гладен и обезсърчен. Около него спяха изгубените момчета, всяко от тях в къщичка от дърво, построена при пристигането му в Небивала земя. За Питър нямаше къщичка, разбира се — бе пристигнал твърде късно, а освен това не беше изгубено момче. И изобщо не беше кой знае какво, мислеше си мрачно той. За него нямаше място в този нелеп свят.
Над главата му луните на Небивала земя приличаха на гигантски японски фенери в нощното небе, надвиснали толкова ниско, че сякаш имаше опасност да паднат в океана. Блестящата им светлина скриваше звездите. Питър се взираше в луните и се чудеше какво ли бе станало с Мойра и с дома им. Чудеше се дали някога ще се върне там, при нея.
В тъмнината припламна светлинка и Менче-Звънче се настани до него. Той я погледна — изгубен, самотен и уплашен. В този странен и тревожен свят тя беше единственото познато нещо. Менче видя какво има в очите му и му се усмихна окуражително.
— Повярвай на очите си, Питър — прошепна тя. — Повярвай във феи, изгубени момчета, три слънца и шест луни. Всичко ще бъде наред, ако повярваш. — Наведе се към него! — Потърси в себе си една-единствена чиста, невинна мисъл и се дръж за нея. Защото това, което те е правило щастлив, ще те научи да летиш. Ще се опиташ ли, Питър?
Питър я гледаше и се мъчеше да разбере. Накрая каза:
— Ако всичко това е истина, останалата част от живота ми сън ли е била?
Тя вдигна рамене. Казват, че феите не се впускали във философски спорове.
— Това, което те е правило щастлив, ще те научи да летиш — повтори Менче, защото предпочиташе практическите съвети.
Питър изморено кимна и затвори очи.
— Добре, Менче. Ще се опитам.
Менче-Звънче почака, докато дишането му стана по-бавно. Когато сънят го прибра, тя се надигна от мястото си на гърдите му и си открадна една целувка от устните му. После се обърна и пропълзя под ризата му — и светлинката й пълзеше с нея. Най-сетне си намери удобно кътче близо до яката и се настани. Питър бе започнал да хърка. Тя се присъедини към него, но нейното хъркане приличаше на тихо дишане. Светлинката й затрептя, после постепенно изгасна, когато и Менче заспа.
Наблизо, седнал по турски на входа на собствената си къщичка, Руфио гледаше как гасне светлинката. Лицето му бе смръщено. Не му харесваше тази имитация на Питър, този дебел и стар възрастен, който се опитваше да му открадне извоюваното. Загриза го ревност. Имаше намерение да се отърве от този натрапник възможно най-скоро.
Придърпа меча на Пан по-близо до себе си и очите му пламтяха като огън в мрака.
Една по една гаснеха светлините на нивга-дървото. Гасяха ги феите, които бдяха в нощта, подскачаха из клоните и търсеха капки роса за пиене, божи кравички, за да ги пояздят, и кристалчета дъга, за да си ги събират. След тях светлините гаснеха и в тъмнината останаха да греят само трите луни — бялата, прасковената и бледорозовата. Небивала земя заплува към детските сънища — към вярата, която я правеше вечна, към обещанието, което не й позволяваше да порасне.
Защо родителите мразят децата си
На другия ден доведоха Джек и Маги в каютата на един подмладен капитан Хук. Нямаше и следа от обзелото го предишната вечер униние, нямаше и следа от отчаяние и печал. Съсухреното му лице бе разтегнато в усмивка — широка и подкупваща като на крокодил (макар че, страхувам се, нито Хук, нито някой крокодил с чувство за собствено достойнство биха оценили сравнението). Той беше в пълния си блясък — с лъснати ботуши, изчеткана куртка, накъдрена перука, внимателно сложена тривърха шапка. На шията и ръкавите си носеше нови дантели и куката проблясваше зловещо. И стаята бе възвърнала предишната си елегантност — мебелите подредени, остатъците от вечерята изнесени, строшената маса и продупченият макет на „Веселият Роджър“ поправени, изкривените картини на мястото си.