От челото му капеше пот и се стичаше по лицето му. Той облиза устни. Температурата се покачваше, докато излизаше от пролетта, минаваше край лагуната и навлизаше в лятото.
Би дал всичко за една студена бира!
— Трябва да тренираш! В дъжда! Трябва да тичаш! На слънцето! В снега! При десет градуса под нулата!
— Влез във форма! Отслабни! Трябва да спечелиш!
— Нагоре! Надолу! По-бързо!
Групичката негови поддръжници крещяха лозунги от всички страни, бутаха го отзад, дърпаха го отпред, водеха го от сезон в сезон, от болка към болка. Останалите изгубени момчета начело с Руфио стояха по няколко около нивга-дървото и го наблюдаваха. Най-вече се смееха — истерично се търкаляха по земята и подхвърляха много нелюбезни (верни обаче) забележки по адрес на тялото му всеки път, когато минеше покрай тях.
— Хей, хитрецо, да не гониш автобуса? — викаше Руфио и отвсякъде избухваше кикот.
— В тази торба трябва да сте поне двама! — изреваваше друг.
Питър продължаваше и се опитваше да не им обръща внимание, доколкото е възможно. Знаеше, че е смешен, и продължаваше само защото не знаеше какво друго да направи. Ако съществуваше и най-малък шанс Менче да е права, че това е начинът да освободи Джек и Маги от капитан Хук…
Той за миг затвори очи, за да прогони чувството, после се запрепъва към есента и хлъзгавия килим от листа, където винаги падаше поне веднъж, после към зимата с нейните любопитни пингвини и после пак пролетта, пак и пак, и пак.
Когато най-сетне му позволиха да спре да тича, беше някъде по средата между пролетта, лятото и пълното изтощение. Менче не разрешаваше почивка и бодро го поведе към самоделните спортни съоръжения, които изгубените момчета бяха построили. Старите дрехи на Питър бяха вече дрипи — и официалната му риза, и останките от смокинга. Жилетката съвсем я нямаше. Обувките му бяха ожулени и прашни.
Менче посочи първия уред — дъска, завързана с въже, на която в една кошница седяха изгубени момчета. Отначало започна с Дребосъка и Ключалко като най-леки, после ги заместиха по-тежки. Когато килограмите не стигаха, добавяха камъни. Питър успяваше да дръпне дъската надолу просто поради наднорменото си тегло, а не поради силата на мускулите си. След десетина опита го освободиха.
Преместиха го на упражнение за краката — въже, завързано за една дъска и за глезените му, бе опънато над лицето му до кичур отровен бръшлян, по думите на изгубените момчета. Ако свалеше краката си, щеше да се случи очевидното. Питър ръмжеше и се напрягаше, мускулите на стомаха му се превърнаха във вода, а лицето му потъна в пот. Накрая отровният бръшлян щеше да падне на лицето му, ако Бъчонко не бе хванал въжето миг преди той да рухне.
Питър се претърколи задъхан. Унило погледна нагоре към свитата си.
— Знам, че съвсем не съм във форма. Знам, че съм стар и дебел. Знам, че наближавам четиридесетте. Приемам всичко това. Приемам, че съм смъртен. Но как цялата тази работа ще ми помогне да си върна децата?
Джобчо се наведе, сякаш изследваше някакъв екземпляр под микроскоп, широката му шапка бе килната над едното око.
— Единственият начин да си дете е да изглеждаш като дете — отговори той тържествено.
После пак изправиха Питър на крака, заведоха го при един огромен дънер и го проснаха върху него, без да се церемонят. Свалиха по-голямата част от малкото му останали дрехи. Заобиколен от изгубени момчета, той отново си спомни „Повелителят на мухите“, но се оказа, че те са намислили нещо много по-лошо. Скупчиха се около него и го заудряха с юмруци и длани в някакъв хаотичен масаж, натискаха и мачкаха отпуснатата му плът и омекналите му мускули, съживявайки цялата болка, която бе трупал й се бе мъчил да забрави през всичките тези часове. Свършиха с едната страна, обърнаха го на другата и продължиха, като пееха и си подвикваха. Питър беше сигурен, че ще умре. Дори тайничко му се прииска.