„Изобщо няма да подейства — помисли си мрачно. — Невъзможно е!“
Руфио се приближи и злобно ощипа корема му.
— Фалшивият Пан май не се е лишавал от храна напоследък, а? — подигра се той.
Масажът свърши, изгубените момчета го вдигнаха така, както някой би вдигнал юфка, и огледаха произведението си.
— Има напредък — рече Бъчонко, сложил ръце на кръста си. Широка усмивка изгря на грубичкото му топчесто лице.
— Все още не изглежда както трябва — намръщи се Не Питай.
Джобчо, Ключалко, Асото и Сънливко дойдоха по-близо. После Дребосъка се промъкна, протегна ръка и оскуба кичур косми от гърдите на Питър. Изгубените момчета се спогледаха. В очите им блесна веселие. Сънливко се зачеса като горила и всички се разсмяха.
След миг Не Питай донесе купа със сапунена пяна. След него вървеше Асото с килнат цилиндър и с много голям, много остър нож в ръка. Питър се ококори. Той заотстъпва от дънера и се опита да побегне, но момчетата го хванаха и го притиснаха към земята. След като ръцете и краката му бяха здраво завързани, Питър реши, че всяко по-нататъшно въртене ще има обратен ефект, и затова лежеше съвсем кротко, докато Асото внимателно обръсна всички косми по тялото му — на гърдите и на гърба, по двата крака и двете ръце. Косъмче не остана.
Само по гащета, Питър стоеше и се взираше изумен в розовото си гладко тяло. Реши, че космите са скривали доста плът. Сега изглеждаше още по-дебел.
Изгубените момчета го оглеждаха критично, някои одобрително кимаха. Руфио пак се появи. Наблюдаваше, без да коментира. Менче прелиташе насам-натам, за да го оцени от различни ъгли.
Изведнъж Джобчо зашепна нещо на другите изгубени момчета. Питър знаеше от опит какво означава това и потърси пролука в редиците им. Но те пак се нахвърлиха върху него и го надвиха. Боядисаха, го като за боен поход — на ивици, завъртулки и странни знаци в най-крещящите цветове, за да заприлича на тях колкото е възможно повече, да прикрият последните следи от това кой и какъв е бил, преди да дойде при тях, и за да се опитат да намерят Пан, скрит някъде в него.
Когато свършиха, пак отстъпиха назад. За миг всички мълчаха. После Джобчо каза тихо:
— Трябва да видим дали още можеш да летиш, Питър.
Отново запяха и затанцуваха. Тържествено го преведоха през поляната и после по-нататък, през пролетта и зимата, до една скала. Почти на ръба и имаше огромна прашка, направена от дърво и въжета, с кожена торба, в която незабавно го сложиха.
— Чакайте, не, няма да стане! — запротестира Питър, ококорен от страх.
Джобчо и Асото отидоха до ръба на скалата и надникнаха надолу. Там, край гигантска кална локва, стоеше едно изгубено момче и държеше изрязан силует на Питър. Асото внимателно напъха русата си коса под цилиндъра, вдигна далекогледа си и изкрещя някакво число на Джобчо, който го отбеляза на малка черна дъска. Последва припряно обсъждане и се стигна до някакво споразумение. Асото вдигна ръка и даде сигнал.
Питър чу, че се завърта ръчка, и усети торбата да се изтегля назад в тежкия чатал на прашката. Ремъкът на катапулта бавно се опъваше. Ръчката продължаваше да се върти. „Скръц, скръц, скръц.“
Питър бе онемял. Едва дишаше. Бе парализиран от страх. Наистина ли щяха да направят това? Не можеше да повярва! Та това бе нелепо! Бе невероятно опасно!
До него се появи Менче, разхождаше се в ритъма на скърцането на ръчката и го оглеждаше критично.
— Имаш нужда само от една щастлива мисъл, Питър.
Само една, и тя ще те научи да летиш.
Питър преглътна.
— Извади ме оттук, Менче.
— Една щастлива мисъл — настояваше тя!
— Ако се измъкна от тази прашка, ще бъда много щастлив! Ще бъда направо блажен!
Долу, където бяха измерили изрязания силует, група изгубени момчета слагаха огромна мрежа. „Представят си, че са в цирка“ помисли си Питър ужасен.
— Мисли, Питър — подканяше го Менче и все още го следваше назад в торбата. — Опитай се.
Питър се замисли, вече отчаян.
— Чакай! Сетих се за една!
Менче подскочи развълнувано.
— Знаех си, че можеш да го направиш! Каква е?
— Миналия февруари акциите скочиха с двеста пункта.
Менче го зяпна.