Така че, докато се мъкнеше от пистата за бягане и спортните уреди към дългата маса, сложена под клоните на нивга-дървото — в сенките на лятото и съвсем близо до пролетта, — той отново се оказа изправен пред факта, че пак ще разочарова децата си. Да не отидеш на бейзболен мач или на продукция по пиано е едно нещо. Да не успееш да спасиш Джек и Маги от Хук е съвсем друго нещо. Това щеше да бъде кулминацията на дългата поредица от разочарования — само че този път вероятно фатална.
Той изтри бликналите в очите му сълзи, защото не искаше никой да ги види, после се приближи и седна. Въпреки отчаянието си бе гладен. Не, по-скоро умираше от глад. Не бе хапнал нищо цял ден, гонен от Менче и изгубените момчета, които се опитваха да намерят момчето в него. А него отдавна го нямаше, разбира се. Беше мъртво и погребано. Той отблъсна тази мисъл. Във всеки случай трябваше да се храни. Колкото и малки да бяха шансовете му да помогне на децата си, дори и те щяха да се изпарят, ако не ядеше.
Масата беше заета от край до край. Руфио и неговата глутница се бяха настанили на по-голямата част от нея. Групичката на Питър бе събрана в една къса редичка от другата страна. Пазеха му място и той признателно го зае. Джобчо и Асото го притиснаха като в сандвич. За Менче имаше специално столче в центъра на масата.
Руфио седеше точно срещу него. Когато Питър се появи, той се усмихна презрително и в очите му пламна пакостливо огънче. Питър не му обърна внимание.
„Трябва да ям. Трябва да събирам сили.“
Той дълбоко пое дъх.
„Не мога да спра да се опитвам.“
Няколко изгубени момчета донесоха от фурните нажежени глинени съдове. Питър вдиша миризмите и въздъхна. Каквото и да беше, ухаеше чудесно!
Асото му подаде една чиния. Той я сложи пред себе си и се опита да види през вдигащата се пара какво има в нея.
Чинията беше празна.
Питър се сепна, после вдигна глава и огледа масата. Всички ядяха лакомо — слагаха храна в устата си и доволно дъвчеха. Само дето нямаше нищо за дъвчене. Всички чинии бяха празни.
— Ммм! Любимата ми небивала храна — заяви Джобчо до него с пълна с нищо уста. — Сладки картофи, ябълки, бананова каша, а за пиене сироп. След това небивало пиле и… Хей, Менче! Пусни!
Менче дърпаше единия край на нищо, а Джобчо теглеше другия. Питър примигна. Отсреща Руфио ги наблюдаваше напрегнато.
— Изпий си сиропа, Питър — покани го Асото и от една кана не наля нищо в празната маша на Питър. Не Питай и Бъчонко се чукнаха и пиха въздух.
Питър седя неподвижно още миг, после вдигна ръце.
— Не разбирам! — възкликна той. — Къде е храната?
Менче вдигна очи.
— Ако не можеш да си представиш, че си Питър Пан, никога няма да бъдеш Питър Пан.
— Какво общо има това с… яденето?
Тя го изгледа строго.
— Ако не ядеш, няма да пораснеш.
Питър започваше да вдига пара като чиниите.
— Какво да ям? Няма нищо за ядене!
— Именно това е въпросът — обясни Менче. — Питър, ти и да се преструваш ли си забравил? Ние така ядем.
Руфио се изкикоти.
— Той не може! Той не разбира! — После му се присмя. — Изяж си сърцето, смачкана, сбръчкана торба сланина такава!
Метна, празната си чиния през масата и удари Питър в гърдите. Питър отскочи, ударът бе силен и болезнен. Беше зашеметен.
— Господи, колко невъзпитано дете си — издума той.
От всички страни изгубените момчета заповтаряха думите му — „невъзпитано дете“, смееха се и се подиграваха на Питър.
Руфио се изпъчи.
— Червей, ядящ голи охлюви — предизвика го той.
Менче скочи с ръце на кръста, очите и светнаха като изгрев-слънце.
— Хайде, Питър! Можеш да се справиш много по-добре!
Руфио се изсмя.
— Да, хайде… Я да видим как ще хвърлиш топката. Хайде, празноглавецо! Спукан, увиснал, стар продънен балон!
— Бангеранг, Руфио! Бангеранг! — закрещяха изгубените момчета, дори и тези от групата на Питър.
На Питър му дойде до гуша. Той размаха пръст срещу Руфио.
— Ти си много жалък пример за тези деца.
Изгубените момчета подсвирнаха и започнаха да описват с ръце самолетна катастрофа.