— Добре! — отсече Питър, който не искаше да отстъпва. — Ти… ти си третокласна личност.
— Бозайник с хемороиди! — подигра му се Руфио. Изглеждаше наперен и самоуверен, както си седеше на мястото със смях в очите.
— Четвъртокласна личност! — нападна Питър.
Пак се чуха подсвирквания и самолетни катастрофи. Цялата маса започна да му се присмива.
Руфио се наведе напред.
— Пъпчив, пърдящ, подсмърчащ лигльо!
— Бангеранг, Руфио! — закрещяха изгубените момчета ликуващи.
— Ти си дете със скатологични фиксации, ненавлязло в пубертета и страдащо от психоза! — извика Питър.
Отвсякъде го освиркаха, а някои изразяваха презрението си съвсем неучтиво. Още подсвирквания. Още самолетни катастрофи. Питър усещаше, че губи и това състезание.
— Фабрика за мухъл! — предизвика го Руфио.
— Бангеранг, Руфио! Бангеранг!
— Лепкав чувал с черва от плъх и повръщано от котка!
Одобрителните възгласи бяха оглушителни. Изгубените момчета скачаха по столовете си и ръкопляскаха.
— Сиренява, люспеста, пъпчива марля!
От публиката престорено стенеха и даваха признаци на гадене. Изгубените момчета се превърнаха в ценители на отвратителното, радваха се на всеки противен образ, описван от Руфио. Той пък просто сияеше.
— Мухлясал сандвич, покрит с личинки и какво ли не, и с накацали мухи на всичкото отгоре!
Питър стана и се подпря с ръце на масата. Лицето му пламтеше, беше загубил всякакво самообладание. Всички се сепнаха и му направиха място. Даже Руфио колебливо се дръпна назад.
Питър стисна зъби.
— Арбитър! — изрева той.
Момчетата зяпнаха й бързо се спогледаха.
— Какво е това? — попита накрая Руфио.
Питър видя възможността и нямаше намерение да я подминава. Усмихна се и не благоволи да отговори.
— Зъболекар! — изсъска той.
Изгубените момчета знаеха какво е това и се свиха, сякаш ги бе ударил. Руфио трепна, после пак се изпъчи.
— Косми в носа, гъмжащи от въшки и кърлежи! — направи той още един опит.
— Заместник на учителя по химия! — върна си Питър.
— Червей, хранещ се с голи охлюви!
Дребосъка скочи.
— Повтори! Повтори! Руфио повтори. Губи точки!
Всички изгубени момчета закрещяха едновременно.
— Хайде, Руфио! — викаха привържениците му. — Нанеси удар! Не му се давай!
Руфио направи последен опит.
— Жабешка мутра! По лицето ти камилски лайна…
— Частен учител по френски! — сряза го Питър. — Заместник-директор на училище! Началник на затвор! Счетоводител! Цирков импресарио! Полицейски…
— Лъжливо, ревящо, шпиониращо, любопитно супер-прасе! — изпищя Руфио.
Питър се изсмя.
— Лесно ти е да го кажеш, тъпа, проста, дебелашка торба със сдъвкана храна!
Това вече изправи изгубените момчета на крака.
— Бангеранг, Питър! — викаха те. — Питър е Бангеранг!
Сега беше ред на Руфио да е зашеметен. Самодоволството се беше изтрило от лицето му, заместено от истинско смайване, а и от болка.
— Ти… мъж такъв! — заскимтя той. — Глупав, глупав мъж!
Питър знаеше, че го държи в ръцете си. Пое дълбоко дъх.
— Некадърен адвокат либерал без капка ум в главата си, със златна кредитна карта и колан от кожа на алигатор, който си яде ноктите… като еуглена, която умира от завист към Пан!
Настъпи пълна тишина. Питър не сваляше очи от Руфио.
— Какво е еу-гле-на? — тихо попита Дребосъка.
— Безмозъчен едноклетъчен организъм — тържествуващо отвърна Питър.
Изгубените момчета нададоха възторжени викове. Заудряха чаши по масата, затропаха с крака и окончателно откачиха.
— Банинг! Банинг! Банинг! Бангеранг Банинг! — ревяха всички, включително поддръжниците на Руфио.
Питър се ухили, поддал се на възбудата на момента. Без да се замисля, загреба от чинията си шепа нищо.
— За капак, Руфио — изсъска той, за да привлече сведения поглед на противника си, — ми хрумна още нещо. Я ходи да посмучеш носа на някое мъртво куче!
И хвърли шепата нищо в лицето му. Изгубените момчета пак нададоха одобрителни крясъци. Нищото удари целта си и изведнъж по смуглото лице на Руфио се застичаха зелени и оранжеви зеленчуци. Питър го зяпна за миг, после погледна празната си ръка. „Я виж ти!“ Усмивката му моментално се върна — беше развеселен и учуден, защото видя нещо, което бе смятал за невъзможно.