„Изгубих го — само това си повтаряше. — Изгубих го.“
Не можеше да понесе мисълта, какво е станало с Маги, какво е направил Хук с нея. Това беше най-страшният родителски кошмар — децата са попаднали под някакво ужасно влияние, добиват лоши навици, подмамени са към живот, който непременно ще ги доведе до лош край. Питър яростно се ругаеше, обвиняваше се жестоко, сипваше сол в раните си. Знаеше, че се е провалил, че Хук е спечелил, че е загубил битката за Джек и Маги. Колко страшна беше истината — за първи път видя, че нещата можеха да бъдат съвсем различни. Нищо такова нямаше да се случи, ако бе прекарвал малко повече време с децата, ако им бе обръщал малко повече внимание, ако бе полагал усилия да е с тях, когато имат нужда от него, Джек и Маги бяха при Хук, защото Питър твърде много пъти бе предпочитал да не бъде с тях.
Това, разбира се, не беше рационално мислене. Но пък Питър Банинг беше в крайно нерационално състояние — родител, лишен от бронята на родителската отговорност, възрастен, лишен от детските си спомени, авторитетна фигура, която нямаше почти никакъв контрол над себе си.
Мина по въжения мост от острова на атола, където нивга-дървото се издигаше право и високо на фона на синия океан, и продължи да беснее срещу съдбата и обстоятелствата, срещу пропуснатите шансове и погрешните решения, срещу земята, небето и Хук. Не съзнаваше къде се намира. Препъваше се и със закъсняла надежда си мислеше за обещанията на Менче, за пълните с копнеж погледи на изгубените момчета, за мечтите да спаси децата си, които толкова му бяха убягвали. Залиташе като в мъгла, мърмореше си думи, които звучаха кухо и плоско. Разперваше ръце, сякаш бяха криле, и подскачаше в напразно усилие да полети, после приклякаше, за да парира и да напада с въображаем меч. Препъваше се напред-назад, наляво и надясно, насам-натам, изпаднал в лудост, която го затваряше в себе си със същата сигурност, с която прозорците и вратите с резета затварят празна къща. Сълзи бликнаха от очите му и потекоха по бузите му, а горчивият вкус в устата му го задушаваше. Едва дишаше.
А после изведнъж…
ТУП!
Нещо твърдо го удари право по главата. Той се просна с разперени ръце и крака и с олекнало тяло. Полежа неподвижно, зашеметен и уплашен, в полусъзнание, свит в себе си, скрил се от болките на света.
Когато най-сетне отвори очи, видя, че лежи на брега на езерцето до нивга-дървото. Пое дълбоко дъх, за да си проясни ума, след това коленичи и се наведе да наплиска лицето си. Остана на колене, вперил поглед във водата пред себе си. Там се виждаше лицето на момче. Беше може би четиринадесетгодишно, имаше буйна руса коса и палавост в очите. Момчето му се стори познато.
Не беше Джек, но много приличаше на него.
„Джек! Джек! Джек!“
Някъде в далечината пиратите скандираха името на сина му, не спираха.
Той протегна ръка и докосна отражението в езерото, погали лицето на момчето. Водата се раздвижи и образът се разкриви.
Питър затаи дъх. Това беше неговото лице.
„Джек! Джек! Джек!“
Под лицето, на дъното на езерото, видя нещо кръгло и твърдо. Бръкна внимателно и го извади. Беше надписаната бейзболна топка на Джек — онази, която синът му хвърли от Пиратския площад.
Разбра. Именно бейзболната топка, паднала от небето, го беше ударила.
Бейзболната топка на Джек.
Някак си намерила пътя до него.
Беше дребно нещо наистина — обстоятелство без значение, биха казали някои. Но Питър Банинг държеше тази топка високо в ръката си, сякаш беше трофей, и в него оживя нещо първично, нещо толкова диво, че той нито го разбираше, нито можеше да го спре. Отметна глава и изкрещя. Само че не се чу крясък, а кукуригане — толкова силно и предизвикателно, колкото кукуригането на Руфио.
Питър скочи на крака, възбуден от звука, и заотстъпва от езерцето, докато опря гръб в нивга-дървото. Някакъв глас шепнеше: „Тук! Тук!“ Той се обърна и се помъчи да види кой говори. На клонестото старо дърво се беше опряла сянка, готова да побегне. Питър помръдна. И сянката помръдна.
Тогава разбра, че това е неговата сянка.
Погледна към топката на Джек и с ъгълчето на окото си видя сянката си да се движи, да му прави знаци, да го вика нетърпеливо. Гласът пак се обади: „Тук!“
Питър бързо вдигна глава и сянката замръзна. Питър я огледа и видя, че краката й са залепени за неговите.
Вдигна крак. И сянката му направи същото. Много хубаво!
Опипа главата си — там, където го беше ударила топката — и направи крачка напред. Този път сянката не го последва, а се втурна напред, замаха му нетърпеливо, извика му да побърза. „Хайде, Питър, хайде!“ Той се подчини, без да си прави труда да се чуди на каквото и да било, освен къде отиват. Сянката му посочи чвореста дупка. Питър отмести кичурите лиани и треви и видя върху дървото очертанията на лице, огряно от яркото слънце. Образът бе дълбоко издълбан в светлата кора — очи, нос и уста, отворена широко, сякаш момчето…