— Добре, да видим колко останаха — въздъхна Дъч.
Той започна да отброява на пръстите си.
— Значи имаме Бобси Туинс, Костело и Коен. После е Стизано и царят на лютеницата, Брониката, и твоите момчета, Чевос и Нанс. Да съм изтървал някой?
Нямаше повече. Теренът за игра опустяваше със застрашителна бързина, също като Десетте малки негърчета на Агата Кристи.
— Трябва да имаме едно нещо предвид — казах аз. — Започнеш ли да прибираш тия юнаци, трябва да имаш сериозна помощ. Те си вървят комплект с охраната. Освен това ще си имаш работа и с Лио Костело. Умът му сече като бръснач, което никак не ми се нрави. Тоя кучи син спи с учебника по наказателно право под възглавницата си.
— Ще го имам предвид — обеща Дъч.
Салваторе най-после наруши мълчанието си. Изгледа ме и произнесе:
— Знаеш ли, трябва да ти кажа, че можех да проследя тоя шибан педал чак до спалнята му и да го държа за ташаците докато чука жена си без изобщо да ме усети. Бива ме за тая работа. Двамата със Сапата сме като Невидимия.
— Обещах му, че ще бъда сам — запротестирах аз. — Рискувахме, какво друго мога да ти кажа? Следващия път ще внимавам повече.
Той ме гледа втренчено в продължение на няколко секунди, после махна с ръка.
— Карай.
— Какво мислиш, че е искал О’Брайън? — запита ме Дъч.
— Нямам представа, но ако има някой, който да има макар и малка, това е само Несбит — казах аз. — Хайде да го потърсим по радиото и да чуем какво ще ни разкаже.
— Готово — каза Дъч. — Ще го добавя към списъка.
Слязохме на брега, откъдето енергично ни махаше коронерът.
— Стоуни Титан е тръгнал насам — каза той и после се обърна към мен. — Каза, че искал да размени няколко думи с теб.
— Старецът май се раздвижи най-после — коментира Дъч.
Само разговор с Титан ми липсваше сега; имах си нещо наум.
— Имам да уредя няколко неотложни неща — казах на Дъч. — Знаеш за тоя хаос, точно толкова, колкото и аз; ти просвети стареца по въпроса.
— Това никак няма да му се понрави — изръмжа едрият мъж.
— Корав мъжага е той — казах аз и потеглих към кръчмата на Бени. Изгарях от нетърпения да видя дали старият Олдсмобил си беше още на мястото. Нямаше го, но тъкмо когато завивах към кръчмата покрай мен профуча черната лимузина на Каменния Титан; бързаше така, сякаш се боеше да не закъснее за годишния полицейски бал.
Паркирах на гърба на сградата; стридени черупки захрущяха под гумите ми. Един висок мъж с много силен тен и станала вече безцветна руса коса прехвърляше кашони с газирани напитки през задната врата. Беше облечен в черни къси панталони, с мръсни маратонки, гол до кръста; можеха да му се дадат и трийсет, и петдесет години.
— Отваряме в пет — каза ми той докато слизах от колата.
— Търся един приятел — казах аз, като го последвах вътре. Помещението беше тъмно; въздухът още беше студен от климатичната инсталация от предната нощ; носеше се мирис на вкисната бира и стриди. Той ме изгледа през рамо.
— Не познавам никого — изрече той с равен глас. — Понякога дори се улавям, че не знам имената и на децата си.
— Преди малко видях колата му, паркирана тук.
— Не ме ли бъзикаш нещо? Може да има квартира наблизо.
— Не живее в околността.
— Значи тогава сигурно е свършил бензина. Може би е отскочил до булеварда да напълни някоя туба.
— Възможно е. Усещам, че е бил тук.
— Хм — произнесе той, подреждайки кашоните с безалкохолните напитки в ъгъла. — Знаеш ли откога съм тук?
— Не, но се обзалагам, че ще ми кажеш.
Той измъкна две бири от хладилника зад бара и ми плъзна едната по плота. Беше по-студена и от Коледа в Юкон.
— От тридесет и три. През септември стават тридесет и четири.
Отпих от бирата и го загледах.
— И знаеш ли защо не съм се махнал оттук? — продължи той.
— Защото този бизнес си е лично твой.
— Точно така.
— Тоя момък се казва Несбит. Един дребен келеш със стрелкащи се очи.
— Ти не ме слушаш — произнесе той.
— Разбира се, че те слушам — отвърнах аз, отпивайки от бирата си. — Ако някой, дето отговаря на описанието ми, се мярне наоколо, кажи му, че Килмър много иска да разговаря с него. Ама страшно много.
— Значи ти си тоя Килмър, така ли?
— Аха.
— Един момък, когото на времето познавах, му имаше голям зъб и си мислеше, че е в безопасност в центъра на Питсбърг. И в този момент една ръчна количка пълна с цимент се стовари върху главата му от шестетажна сграда.
Метафората му ми остана малко неясна, но реших да се възползвам от нея.
— Кажете му, че аз няма да пускам никакъв цимент върху главата му.