— Точно допреди тридесет минути. Захванал се е с покер с много високи залози в хотел Брейкърс. Правят му компания двама юнаци, които не пропускат залозите на конно състезание, някакъв тъп задник от Хот Спрингс, Тексас, с шапка Стетсън, който непрекъснато обижда всички на масата, един бял сводник от Фронт Стрийт, и няколко нещастника с плитки джобове. По-късно днес в играта се включи и един коневъдец от Луизиана, и Носа остана докато изпразни и неговите джобове. Нещастникът профука петнайсет бона преди да успее да си обърше сопола.
— Значи Носа беше големият победител, така ли? — запитах аз.
— Точно така. Кой сте вие всъщност?
Дъч ни представи един на друг. Муфалата имаше ръкостискане, което малко остана да ме превърне в инвалид до края на живота ми. Набърчи нос когато разбра, че съм Феди. Още едно момче, което имаше нужда да се възпитава.
— Знаеш ли точно как се развиват нещата? — запита Дъч.
— Без големи подробности. Само дето всички тия нещастници идват от различни места от север и че някой много им е надървен. — Той направи пауза и ме изгледа в промеждутъка между две примигвания. — Съвсем изведнъж.
— Килмър беше в самолета когато са очистили Талиани — каза Дъч. — Аз самият лично го посрещнах на летището.
Хлапака вдигна безгрижно рамене.
— Не съм искал да обидя никого — каза той. — Когато бях на четири години, майка ми ме шитна за шест долара на един продавач на зеленчуци от Канал Стрийт. Оттогава вече не вярвам на никого.
— Но как, по дяволите, успя да го държиш под око тридесет и шест часа? — запита Дъч.
— Носа си няма хал хабер как изглеждам и аз бутнах един Франклин на пиколото плюс всички бакшиши, и той ми отстъпи временно работното си място. Подреждах стаята, приготвях им коктейлите, поддържах мястото чисто. Ощастливявах дамите в съседната стая. Да ви кажа, единственият път, когато този негър излезе от стаята, беше да отиде до кенефа.
— Сам ли беше? — запита Дъч.
— Само той и телохранителят му. Едно китайче на име Сонг. Едро китайче — изрече Хлапака, натъртвайки леко, за да ни изгради по-ясна представа за размерите му. — Искам да кажа, че тоя педал кара Кинг-Конг да яде ряпа в сравнение с него.
— Очевидно Грейвз не обича да си цапа ръцете — предположих аз.
— Аз бих заложил на сигурна загуба, ако бях на твое място — каза Хлапака, хвърляйки ми враждебен поглед.
— Ти мислиш, че ще си ги изцапа ли? — запитах го.
— Той собственоръчно очисти МакДжий. И то посред бял ден. Не можахме да го глобим дори за нарушаване на обществения ред. А той наруши здравата вътрешния ред на МакДжий.
— Какво знаеш за МакДжий? — запитах аз.
— Че е мъртъв като умряла риба — отвърна Хлапака.
Изведнъж една налудничава догадка се стрелна през ума ми и аз веднага я изстрелях.
— Оня коневъд от Луизиана, дето е дошъл по-късно, случайно да не се казваше Тибидо?
Муфалата беше истински изненадан.
— Тибидо? Да, мисля, че това беше името му. Нисичък, тъмнокос, квадратен като бъчва?
— Доста точно описание. Колко се бръкна?
— Някъде към петнайсет бона, че и отгоре. Откъде знаеш, че и той е набъркан?
— Ясновидец съм — отвърнах аз.
— Не ме ли будалкаш? — запита той. — Трябва да ми гледаш на ръка. На времето ми предсказваха, че линията на живота ми била по-къса от човката на вълнисто папагалче.
— Не знам — казах аз. — Никога не съм виждал вълнисто папагалче.
— Виждаш ли какво имах предвид — каза той. — Какво става тук, по дяволите? Какви са тия лайнари, дето сте ги събрали да осмърдяват мястото?
— Това е една много, много стара история, Хлапак — изрече уморено Дъч. — Три дни си изостанал от събитията. Ще те черпя един сандвич; може би Килмър ще те въведе в нещата.
Той отново спря погледа си върху мен.
— Някакво скапано Феди, а? Сякаш си нямаме и други главоболия, ами сега за капак и това.
— Трябва да се научиш да ме обичаш — казах аз и отказах предложението да вечеряме заедно с някакво мъгляво извинение. Имах среща с Хари Несбит при Чичо Джоли и този път реших да запазя информацията за срещата само за себе си.
Върнах се в хотела да си взема набързо един душ.
В кутията ми имаше четири телефонни съобщения. Три бяха от Доу Финдли. Четвъртото беше от ДиДи Лукатис.
44. ПРИ ЧИЧО ДЖОЛИ
Облякох си най-овехтелите дънки, една избеляла памучна риза, възможно най-тъпите ботуши, едно старо яке от времето ми в отряда за борба с наркотиците, пъхнах си магнума под мишницата, а в кончова на ботуша плъзнах един 22 калибров автоматик с тъп нос. Беше станало почти осем когато потеглих на юг по шосе 35.