— Доста време и усилия сте инвестирали в него, нали? — притиснах го аз.
Очите му продължаваха да блестят дори и в полумрака на лимузината. Той рязко кимна с глава.
— Можеш да заложиш задника си — каза той.
— Сега вече разбирам загрижеността ви.
— Няма нищо общо с това. Шефа и Доу са част от семейството ми. Няма да го понеса, ако някой от тях пострада.
— Не съм си и помислял дори да наранявам когато и да било от двамата.
— И не помисляй, защото ще ти бъде най-голямата глупост в живота — изсумтя той. Меласата в гласа му се бе превърнала в кремък.
— На мен ми се струва, че в тая работа има замесено и още нещо — предположих аз.
— Сега пък това какво означава, по дяволите?
— Колко време мислите, че можете да държите тая работа под сукното? Колко време още може да се прави на тъп Хари Рейнс?
— Хари Рейнс не се прави на нищо — изръмжа с неподозирана злоба той. — Ако Моорхед си беше гледал работата както трябва, нищо такова нямаше да се случи.
— Това са пълни глупости и вие го знаете по-добре от мен. Ако Комитетът си беше вършил както трябва работата, нищо подобно нямаше да се случи.
Той се дръпна при думите ми като зашлевен от плесник. Продължих, без да му давам възможност да глътне въздух.
— А това ви прави точно толкова съпричастен към всичко, което става в този град, както и всеки друг. Мога да разбера наивността на Дънлийви и Сийборн, с която са захапали въдицата на Талиани. Но ти си шерифът, мистър Стоуни, лорд-пазителят на Дюнтаун и на всички негови жители и благородници. Ти си бил длъжен да ги надушиш. Защо го стоварваш върху чужд гръб?
— Почвам да си мисля, че си абсолютно лишен от инстинкт за самосъхранение, момчето ми — изрече той с мек глас, но с достатъчно заплаха в него, която ме накара да се навъся малко.
— Добре — казах. — Ще играем с открити карти. Колко е чист Рейнс?
— Не ставай глупав — изръмжа той. — Да не си мислиш, че Хари Рейнс има нещо общо с цялата тая гадост?
— Ако някой местен човек се е продал на фамилията Талиани, ще му разгонят фамилията за съпричастност по дело с РИКО. А това включва теб, Хари Рейнс или който и да е друг.
— Първо трябва да докажеш, че фамилията Талиани използва рекет — възрази той. — А доколкото знам, ти нямаш нищо конкретно срещу тях. И ще се осереш тук точно така, както си я осрал и на север. Прецакаха те, момчето ми. Най-добре е да си го признаеш.
Отворих уста да бръмна ушите на това проклето старо копеле, но размислих.
— Ако е замесен, работата ще се размирише страхотно — казах вместо това.
— Казах ти, не ставай глупав, момчето ми. Хари Рейнс е по-чист и от швейцарски джобен часовник. Ти бълнуваш, ако си мислиш другояче. А такива бълнувания са опасни за здравето. Хари, Сам Дънлийви, аз, всички ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да запазим Дюнтаун чист. Имам чувството, че се мъчиш да изровиш изпод вола теле.
— Обаче пък ако наистина го изровя…
Оставих изречението недовършено.
— Ще ти го кажа направо, момчето ми — изрече той с недвусмислена заплаха в гласа си. — Стой настрани от Доу Рейнс.
Не му отговорих. Седяхме и се взирахме няколко секунди в мрака около нас. Челюстта му беше силно изпъчена.
— Така няма да стигнем доникъде — произнесох накрая. — Дължа ти моята благодарност. Не знам какво правиш тук, но се радвам, че се появи. Малко закон не вреди никому.
— Малко закон е нищо закон — отвърна той. — Или си достатъчно силен да го наложиш, или имаш незаконна лотария. Не можеш да имаш едновременно и двете.
И тогава му зададох изведнъж въпроса. Не бях го планирал, но той просто изскочи на устните ми също както пистолетът ми беше изскочил на кучешките борби.
— Твоя игра ли е цялата тая история, мистър Стоуни?
Той се изкикоти под носа си, по един много лукав начин, който ме накара да се чувствам като последния глупак, което всъщност беше и целта му.
— Ще ти дам един съвет, след като и двамата играем в една и съща игра, така да се каже. Аз я играя вече четиридесет и пет години. А ти?
— Почти десет.
— Хората ще играят на комар, момчето ми, това си е съвсем нормално. Причината е съвсем естествена, защото повечето хора са неудачници, и гледат на себе си като на такива, и не мислят, че някога ще успеят да изплават, така че ще играят на комар, защото в техните очи това е единственият им шанс да променят съдбата си. Така че хората играят на комар и законът колкото и да е строг, не може да попречи. Същото нещо може да се каже и за проституцията. Винаги е имало и ще има проституция, момчето ми. След като един мъж иска да чука, той ще чука. Моята работа не е да ги убеждавам да не играят на комар или да не чукат; това е работа на проповедник. Не, моята работа е да имам грижата да не пострадат лошо докато го правят. Всички знаем, че комарът и проституцията привличат към себе си доста неприятни типове; и поради тази причина аз държа под око всички тия места. Искам да знам кой и какво прави. Така не позволявам нещата да се изплъзнат от контрол, в резултат на което хората ми да пострадат.