— Чудесно — каза тя. — Да тръгваме.
Просто така. Отвратително.
Той ме посочи с палец.
— Колата е негова.
Тя се обърна към мен. Два пъти притвори бавно очи, после пак се извърна към него.
— Какво ще кажеш да вземем едно такси? — предложи тя.
— Да повикаме ли или да вземем някое отвън? — запита той.
— Не, аз имах предвид него с таксито. — И тя ме посочи.
— Елегантно — произнесох аз. — Изигра го като шампион.
— Знаех, че ще разбереш — каза тя и бавно протегна към мен отворена длан.
Пуснах ключовете в нея.
Изгледах злобно Стик.
— Към един да си тук — казах му.
Той се захили до уши.
— Не намесвай лични чувства — посъветва ме той.
— Няма.
— Следващият път ще ти дам костюма под наем.
Тя се изправи и Стик я последва. Той стъпваше по земята, докато тя плаваше във въздуха.
Махнах с ръка на една от девиците в сафари и си поръчах джин Бомбай и сода с лимон без лед, и се огледах за жена, която би могла да бъде ДиДи Лукатис. Заведението ставаше все по-тъмно и тъмно. Не беше от пушека, падаше мъгла. Студен полъх откъм мочурищата прогони топлия речен въздух. След малко цялата Касабланка беше погълната от мъгла.
Вече започвах да си мисля, че идеята всъщност не беше особено мъдра, когато усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях пред себе си една много красива млада жена. Имаше фигура на модел, висока и стройна, с дълга и права ебонитова коса. Ъгловатите й черти бяха съвършени като фин китайски порцелан и почти не се нуждаеха от грим. Сиви, унесени очи.
— Здравей, Джейк — каза тя. — Помниш ли ме? Аз съм ДиДи Лукатис.
51. ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ПОЛУНОЩ
— Вече бях загубил надежда — казах.
Тя седна. Беше облякла стегнат гащиризон цвят хаки с множество джобове и емблема върху рамото си. Ципът, който ходеше отгоре-додолу, беше дръпнат едва до средата, което според разбиранията в Касабланка беше повече от консервативно.
— Надявам се, че не си се подразнил от малкото представление с Ларк — каза тя.
— Приятелка ли ти е?
— Работим заедно в банката.
— Уважението ми към мистър Сийборн нараства с всяка измината минута.
— Нищо му няма на мистър Сийборн. Само дето е малко старомоден.
— Вкусът му си е съвсем наред.
— Благодаря ти. Казах на Ларк, че искам да поговоря с теб насаме. Тя се съгласи да направи опит да отвлече евентуалната ти компания.
— Да се опита?
Тя се изсмя.
— Е, не чак толкова. Според нея приятелят ти си го бива.
— След това, на което станах свидетел, мисля, че мястото й не е в банковия бизнес.
— Тя е волна душа. Ларк прави само онова, което й доставя удоволствие. Бих искала и аз да съм като нея. Идвам тук два пъти седмично. Ларк твърди, че това е един много добър начин да се отърся от задръжките си. Това дори не е мой тоалет, тя ми го зае от гардероба си.
— Имаш проблем със задръжките си ли?
— И представа си нямаш каква мъка ми беше докато напиша оная бележка — извъртя очи тя.
— Е, радвам се, че си го направила.
Тя се принуди да се приведе към мен, за да чуе думите ми. С всяка измината минута музиката ставаше все по-оглушителна.
— Аз… аз се чувствам малко неудобно — каза тя.
— За какво?
— Защото те помолих за среща. Всъщност искам да те помоля за една услуга.
— Не съм й мислил, че ще ми правиш оферта.
Тя се засмя и видимо се отпусна.
— Много пъти съм си мислила за теб през изминалите години — каза тя. — Ако знаеш само каква ревност съм изпитвала към теб, Доу и Теди онова лято. Тримата бяхте толкова щастливи през цялото време; сякаш целият свят беше ваш. А аз бях само на четиринадесет години; единственото, с което разполагах, беше едно ужасно акне и една ужасна любов към теб.
— Към мен!
— Не съм наред, нали? — сведе очи тя. — И сигурно още съм така. Човек никога не може да се отърве от първите си страсти.
Размислих върху думите й и бавно поклатих глава.
— Да, имаш право.
И в този момент отново усетих нечий поглед върху врата си, само че този път съвсем не беше приятен като предишния. Небрежно се размърдах на стола и огледах заведението, поне това, което можеше да се види, но този път сред танцуващите на дансинга не плуваше самотна лъвица. Нямаше познати лица.
Обърнах се към ДиДи.
— И каква е услугата? — запитах я направо, за да не я измъчвам повече.
— Чух, че си станал детектив — каза тя.
— Е, не съвсем. Държавен следовател съм.
— Да не си от ФБР? — запита стресната тя.
— Не, защо? Защо се тревожиш?
— Не знам. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Става въпрос за брат ми Тони. Много се тревожа за него, но не мога да отида в полицията.