— Това е наследството ми — каза тя. — Татко нямаше кой знае колко пари, но я купи на безценица; тогава представляваше една развалина. Двамата с Тони свършиха сами повечето реставраторска работа. Отне им години.
— Тони тук при теб ли живее?
— Понякога — отвърна неясно тя. Петнайсетина минути говорихме за незначителни неща, опитвайки се да преодолеем неловкостта на ситуацията. Накрая я помолих за телефонния номер на Ларк, и тя отиде да направи кафе.
От другата страна вдигнаха слушалката едва след осмото или деветото прозвъняване. Гласът й още не беше съблякъл кадифето, но не беше толкова приятен, както по-рано вечерта.
— Ало? — обади се нерешително тя.
— Съжалявам, че ми се налага да ви обезпокоя — казах аз. — ДиДи ми даде телефонния ти номер. Трябва да говоря със Стик. Много е важно.
— Кой?
— Мики.
— Можеше да изчакаш още две минутки, знаеш ли — изрече горчиво тя. — Само някакви си две минутки.
— Ще ви отнема само тридесет секунди.
— Дрън-дрън. Магията вече се развали.
Секунда по-късно грапавият тенор на Стик зазвуча в слушалката.
— Съжалявам, че те безпокоя, но има нещо, което тогава не ти го казах там.
— Да? — Интересът му беше неподправен.
— Успях добре да огледам стрелеца в колата. Беше Нанс Турчина.
— Това трябва ли да ме изненада? — запита той.
— Просто си помислих, че не е зле да го знаеш.
— На закуска — реши веднага той. — Ще се видим в хотела в девет сутринта. Вземаме малко запаси с нас и тръгваме на лов.
— Нещо ми се струваш задъхан. Да не си правил крос?
— Да ти го зачукам, Килмър.
И телефонът хлопна.
ДиДи се върна с кафето. Седнахме на столове високи като в църква и се загледахме един в друг над маса за сервиране от кленово дърво.
— И така, докъде бяхме стигнали? — запитах.
Тя разбърка сметаната в кафето си и го опита преди да отговори на въпроса ми.
— От събота до този момент нямам никаква вест от Тони. А за него е твърде необичайно да отсъства повече от ден-два от къщи без да ми се обади.
— Може би е извън града — предположих аз.
— Каза ми, че ще се върне в събота вечерта или понеделник сутринта.
— Това са само два дни.
— Имам едно ужасно предчувствие, че се е случило нещо много страшно — изрече тя, и след като размисли малко, добави: — Може би трябва да започна отначало.
— Да, това ще помогне.
— Тони и преди е изпадал в неприятности.
— О?
— Преди три години. Двамата с онзи неговия приятел, ловеца на стриди, ги пипнаха да прекарват марихуана.
— Колко?
— Доста. Двеста или триста паунда.
— Наистина доста.
— Получи присъда от две до пет години. Можеше да е и по-лошо, но това беше първото му провинение пред закона.
— Колко изкара?
— Почти година.
— Оттогава досега чист ли беше?
— Чист?
— Искам да кажа, не е ли загазвал?
Тя кимна.
— Защо го направи? Имам предвид, нямаше ли и нещо зад цялата работа освен парите?
Тя си поигра с кафето, като мислеше над въпроса ми.
— И всичките пари на света не могат да го купят.
— Доу Финдли?
— Рейнс.
— Добре, Рейнс.
— Значи знаеш за това?
— Това е всичко, което ми е известно.
— С Тони и Доу беше същото, както и с теб и мен, с това изключение, че ти ме погледна за пръв и последен път. Винаги съм била грозното дете на носача на инструментите за голф.
— Няма как да го знаеш — казах аз. — Просто съм мъж, който може да бъде само с една жена по едно и също време.
— Все още? — Това беше едно внимателно проучване на почвата и аз го подминах по същия внимателен начин.
— Все още.
— Това беше егото ми. Така или иначе, мисля, че Тони беше безумно влюбен в Доу още от мига, когато я зърна за пръв път. Не го обвинявам за това, което се случи. Хари Рейнс беше много зает с обиколките из щата да агитира за закони за хазарта. Тя беше самотна, а Тони непрекъснато се въртеше около нея. Просто се случи.
— И той реши да направи един голям удар, след което да я отведе в замъка си?
— Не, всичко свърши още преди той да загази. Но доколкото го познавам, той си мисли, че ако има прилична кола и хубава сметка в банката… о, не знам. Може би той просто се бунтуваше срещу цялата система, като си отмъщаваше за нещата, които животът му бе отказал. Той всъщност никога не говореше за това. Когато отиваше в затвора, каза само, че е щастлив, че татко не е жив, за да го види.
— Значи ти мислиш, че той пак се е забъркал с наркотиците?
— От това се страхувам. Тръгна събота сутринта. В петък вечер излизахме да вечеряме и той ми каза, че имал да свърши някаква работа, която била абсолютно безопасна. „Няма за какво да се тревожиш, каза ми той, в неделя за обяд съм си вкъщи.“ И оттогава не ми се е обаждал.