— Не ти ли каза, в какво се състои работата?
Тя поклати глава.
— През последната година нещата му не вървяха. Предложих му помощ, но той я отхвърли. Мисля, че беше доведен до отчаяние.
— Не спомена ли нещо за наркотици?
— Каза само: „След това вече няма да бъдем по-лоши от тях.“ И нито дума повече.
— С кола ли тръгна тогава?
Тя кимна.
— Един бял мустанг. Мисля, че беше модел 1979 година. Но изглежда съвсем като нова.
— А номерът й?
— Сега ще ти го кажа.
Тя стана и се зарови в едно голямо махагоново бюро, прелиствайки купища хартии докато накрая откри един дубликат от регистрацията на колата. Подаде ми го заедно с една фотография от портмонето й. Беше цветна снимка с полароид на висок и мургав мъж, красив, но малко напрегнат, някъде на тридесет и три-четири години, с телосложение на спасител. Седеше на ръба на плувен басейн с крака потопени във водата.
— Сега вече си го спомням — казах аз.
— Помислих си, че можеш да провериш тук-там. Може някой да знае или да е чул нещо — каза тя. — Не искам да правя нищо по официален път. Нали разбираш? — Това беше повече умоляване, отколкото молба за съдействие.
Кимнах.
— Разбира се, ще го направя. Това ли е всичко?
— Бих искала само да знам, че не е…
Тя не довърши изречението. Цялата се разтрепера. Приближих я и положих ръка върху рамото й. Колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова по-лошо ставаше.
— Още утре първата ми работа ще бъде да проверя — казах аз в опит да я успокоя. — Не се тревожи, сигурен съм, че всичко е наред. Това са пет дни. Ако му се е случило нещо, щеше да си разбрала вече.
Не бях сигурен, че това беше вярно, но звучеше добре и тя повярва. Това беше забавеният ефект от преживелицата в малката уличка и тревогата от изчезването на брат й. Нежно масажирах с два пръста врата й, като гладех напрегнатите мускули. След малко тя омекна. Раздвижи се, обърна се към мен и се сви.
Продължих да масажирам врата й докато пръстите ми се схванаха, и тя заговори за времето, което ни свързваше в миналото, но по различен начин.
— Знаеш ли, може да ти се стори смешно, но пред очите ми е Доу от училището — каза тя и се изкикоти. — Знаеш ли — продължи тя с тон на заговорник, споделящ страшна тайна, — че слугите гладели бельото на Доу? Знам, че звучи много тъпо, да си спомням такива глупости. Но тогава, когато стигна до ушите ми, си помислих: „Значи така се прави. Така постъпват с бельото на принцесите.“ Защото това е тя, принцеса. Баща й е крал и тя живее в замък край брега на морето и нищо лошо не може да й се случи. Знам, че това не е вярно, разбира се. Тя загуби Теди. — ДиДи замълча за секунда и после продължи. — Тя загуби теб.
— Това не е съвсем вярно — казах аз. — Тя не ме загуби.
— О, да — кимна унесено, — тя те загуби.
Не го оспорих. Нямаше какво да оспорвам. Двамата просто имахме различни гледни точки.
— На времето си мечтаех, че съм заела мястото на Доу — продължи тя. — Когато ходехме на пикник, Доу винаги носеше знамето, а останалите почиствахме боклуците. Просто така стояха нещата. Тя никога не е настоявала за някакво особено отношение; просто й се случваха само хубави неща. Предполагам, че с богатите винаги е така.
Произнесе го почти изпълнена с копнеж и без никаква злоба, сякаш това беше неоспорим факт от живота, както и предполагам беше, до момента, в който животът настигаше дори и богатите. За миг от секундата разсъдих дали да не й разкажа случилото се с Теди, но не исках да я лишавам и от последните й илюзии. Тя изглежда имаше контрол върху спомените си. Може би затова си припомняше миналото с такава невинност и без всякакъв гняв. Беше постигнала разликата между спомени и мечти.
Тя продължи така и след малко задряма. Толкова хубаво се чувствах с ДиДи сгушена в скута ми. Помислих си, че няма да е лошо да си отдъхна така няколко минути преди да се върна в хотела, за да се уверя, че е заспала добре. Отпуснах се назад и се замислих за Тони и ДиДи Лукатис, винаги на една ръка разстояние от хубавия живот, и обречени да останат така. Мислех си за Тони Лукатис, който се опита да осъществи мечтата си, а вместо това се озова в затвора, и за ДиДи, лелеяща напразни мечти за висше образование през всичките тия години. Заспивах с мисълта за тях, когато вече в просъница проумях, че всъщност ДиДи, Тони и аз не сме чак толкова различни.
Тази нощ ме споходи същия онзи стар кошмар, само че този път по билото бягаше Тони Лукатис.
53. ПОЗНАЙ КОЕ Е ЧИСЛОТО
Събудиха ме нежното слънце проникващо през ефирните завеси и ароматът на прясно кафе. Някъде през нощта Диди беше пъхнала възглавница под главата ми и ме беше наметнала с одеяло, но все още се чувствах така, сякаш бях спал на дървен нар.