Беше облякла гладка рокля от черна коприна и дългата й коса се събираше на кок на тила й; коренна разлика от предната нощ. Но и тогава, и сега, беше страхотна. Донесе поднос с портокалов сок, препечен хляб, и кафе върху масата пред мен.
— Благодаря — казах аз. — Колко е часът?
— Малко след осем. Имаш достатъчно време да се върнеш в хотела си и да се подготвиш за срещата си с… как се казваше твоят приятел?
— Мики Парвър. Всички му казват Стик, но не ме питай защо, още е прекалено рано за дълги приказки.
Сокът беше ледено студен, кафето силно и горещо, а препеченият хляб не беше прегорял. Погълнах всичко с вълчи апетит, докато през това време тя седеше срещу мен и си допиваше втората чаша кафе.
— Искам да ти благодаря за снощи — каза тя. Гласът й прозвуча почти смутено.
— За какво, загдето замалко не те убиха заради мен ли?
— Искам да кажа за после, след това. За пръв път успях да се наспя от много седмици насам. И ти благодаря, че… ми изслуша глупостите.
— Хей, внимавай — казах аз. — Задръжките ти май отново навирят глави.
— Бих искал да ти се отблагодаря по някакъв начин.
И ето я, съвършената възможност. Отново трябваше да ставам ченге. Отпих си още малко кафе. Не ми беше много лесно да го изрека.
— Може би има такъв — произнесох накрая аз.
Тя беше повече от щастлива от възможността.
— Наистина ли? — извика тя. — Казвай! Всичко, каквото мога!
Отпих още няколко глътки от кафето, като се мъчех д го формулирам по най-подходящия начин, но проклетите думи все не идваха. Както и да го кажех, все щеше да прозвучи отвратително.
— Може би трябва да си помислиш, преди да го направиш — казах аз.
— Да помисля за какво?
— За това, за което ще те помоля.
Усмивката й започна да гасне.
— Познаваш ли един мъж на име Коен, който посещава Сийкоуст?
— Да. Не лично, просто е един от клиентите на банката.
— Често ли ви посещава?
— Обикновено всеки ден. Защо?
— Ти ли уреждаш сметката му?
Тя наклони глава като кукла дочула непознат звук.
— Не — каза тя. — Мистър Сийборн лично се занимава с нея.
Най-после. Напипахме връзката. Пулсът ми се ускори, макар и това все още да не доказваше нищо.
— Обичайно ли е това? Искам да кажа, в реда на нещата ли е президентът на банката да се занимава персонално с някаква си сметка?
— Той самият прави това с още няколко основни сметки, ако такова е желанието на клиента. Каква е работата, Джейк?
— Трябва ми информация — казах аз. — Ще я запазя в абсолютна тайна, обещавам ти. Няма никаква опасност някой друг да го разбере откъде е изтекла. Ще я използвам само аз единствено за да се добера до едни данни от изключително значение.
Челото и се навъси в дълбок размисъл.
— За какво става дума? Какво искаш? — запита тя. Тонът й определено беше станал по-официален.
— Имам нужда от кодовия номер за достъп до компютъра на банката, и номера или номерата на сметките на Коен.
Тя беше като зашеметена. Цели две минути ме гледа така, сякаш не вярваше на ушите си, после сведе поглед.
— Така значи — каза тя. — И двамата се нуждаехме от нещо.
Нямах отговор за думите й. Това беше самата истина.
— Ако е толкова рисковано… — започнах аз, но погледът й задуши края на изречението ми.
— Изнасянето на подобна информация не е ли углавно престъпление? — запита тя.
— Само ако те хванат.
— Струва ми се, че на времето някой каза същите думи на Тони.
Бях готов да преглътна всички обвинения, които можеше да ми запрати в лицето. Това беше гадна молба, а положението, в което я поставях, беше повече от отвратително. Ако не беше грижата й за Тони и обещанието ми да се опитам да й помогна, никога не бих заченал тази тема. Сигурен съм, че всичко това препускаше из главата й в момента.
— Виж — продължих аз, — ако не ми вярваш, можем да забравим за случая. Но обещанието ми да ти помогна с информация за Тони си остава в сила.
— Благодаря ти, че ми го каза — произнесе тя без да вдига поглед от пода. Реших да продължа натиска.
— Има закони, позволяващи дадени хора да бъдат вкарани в затвора — казах аз, — такива, които заслужават това, ако докажем, че парите им са изкарани по незаконен начин. Вярвам, че Коен е касиер на мафията. Това са онези, които се опитаха да ни убият снощи.
Тя вдигна рязко глава, загрижеността й временно надвита от любопитството.
— Това не им е първият път, когато се опитват да ме премахнат — продължих аз. — На хълбока си имам рана от куршум като спомен от последния им опит.