Пиколо на най-много петнайсет години донесе закуската. Телефонът звънна и аз вдигнах слушалката, като в същото време се опитвах да ям, разговарям и обличам чисти дрехи.
— Добро утро, скъпи. — Гласът на Доу беше мек като агнешка кожа и леко пресипнал от съня. — До късно ли се излежаваме?
Хвърлих поглед към Стик, който отново беше забил глава във вестника, после се обърнах с гръб към него и снижих гласа си поне с една октава.
— Да. Снощи си легнах късно. Случиха се доста неща.
— По цял ден и нощ само мисля за теб.
— И аз — измънках.
— Беше повече от мъчение с Хари след онази наша нощ.
Панически се втурнах да диря убежища, но спрях преди да ги открия. Помислих си: „Защо трябва да се плаша от това, след като искам да го чуя?“
— Това е съвсем разбираемо — отвърнах аз.
— Да не си още под завивките? Едва те чувам.
— Партньорът ми току-що се отби на закуска — отвърнах с полушепот.
— Ах, това ли било — измърка тя. — Е, добре, освобождавам те тогава. Исках само да чуя прекрасното ти гласче преди да стана. Искам да си лежа така и да си мисля за теб. Моля те, направи така, че онази нощ пак да се повтори, Джейк. Господи, колко ми липсваш.
— Е, добре — отвърнах неловко аз.
Тя се засмя.
— Какъв глупчо си. Седмица или повече ще бъда в Уиндсонг, сама. Хари остава в къщата ни в града. След партито довечера вече съм там.
— Парти?
— Коктейлното парти на Бабс, глупчо такъв. Пропуснеш ли го, ще те убие, ако, разбира се, аз не я изпреваря. Ще се видим в шест. Благодаря ти, че се върна, Джейк. Обичам те, сладки мой.
— Аа, и аз, също.
Тя затвори.
Бавно положих слушалката и се обърнах да довърша обличането си. Измина цяла минута преди Стик да се обади, без повдига глава над вестника.
— Настина си много зле. Нямаш глас да говориш с жената. — Изпревари протестите ми с вдигната ръка и притвори очи. — Моля те, не ме обиждай, като ми кажеш, че е бил застрахователният ти агент.
— Точно така, беше застрахователният ми агент — изрекох аз с присмехулно раздразнение.
— Ходи ти по нервите, нали? Винаги е така на следващата сутрин.
— Как можеш да свеждаш всичко да една и съща рутина? Може би това да е по различно.
— Различно е, разбира се. Ще ти го обясня съвсем простичко, приятелче. Това е уникален случай. Старецът й притежава града, съпругът й пък го управлява, искаш да го окаушиш, поне за убийство, ако не изскочи нещо по-добро, и ми казваш, че било различно! Това е наистина лафът на годината!
— Ще стане проблем само когато аз го направя такъв.
— Ти вече си го превърнал в проблем, putz! Какво друго можеш тогава да наречеш проблем, ако това не е?
— Дюнтаун. Ето ти един проблем.
Приключих с обличането и изядох още едно парче от овлажнелия вече препечен хляб.
— Добре — избухнах аз, — това е проблем. Прекалено дълбоко е заседнала в мен, човече. Двайсет години не ми стигнаха, за да я измъкна оттам. И все си мисля, че е била най-страхотната жена, която някога съм имал. И искам поне още малко да й се порадвам. Направо съм бесен при мисълта, какво би могло да бъде вместо тези двайсет години.
— Не сме ли всички като теб — изрече Стик с неподозирана горчивина. Последва още една пауза, преди да продължи. — Мисля, че пропуснах нещо. За цената, която трябва да платиш. Или съзнателно я остави настрана?
— Не знам каква е цената. Това е страшно труден въпрос.
— Не знам какво друго би могло да бъде по-трудно — каза Стик. — Искаш ли да го споделиш с мен?
Това наистина беше печално занимание — да си мисля какво би могло да бъде вместо това, което се беше случило. Но ако не можех да се доверя на Стик, на кого другиго бих могъл да се доверя? И внезапно, сякаш отстрани, чух от устата ми да се излива всичко, от деня, в който двамата с Теди станахме съквартиранти покрай футбола в Джорджия и завършвайки с деня, в който Шефа ми би онзи страхотен шут. Не оставих нищо настрани; излях всичко от себе си — сърцето, душата, гнева, болката, всички онези чувства, които завръщането ми в Дюнтаун беше разбунило от миналото.
— Господи, човече, та тия хора направо са ти ебали майката! — възкликна той.
— Никога досега не съм си признавал — казах аз. — Гледам Рейнс и си мисля, Господи, та това можех да бъда аз. Гледам Дънлийви, и си мисля, ако Теди беше останал жив, и това можех пак да бъда аз. Всеки път, когато се озърна, и миналото ми тегли шут в задника.
— Ти си един от онези хора, които не могат да останат изключени — произнесе той със сериозен тон. — Просто не си такава натура. Но ти си прекарал толкова дълго в това състояние, че сега не можеш да се отучиш, страх те е да поемеш риска. Също както във Виетнам, когато се страхуваше да се сближиш прекалено много с момъка до себе си, защото съзнаваше, че само след секунда може да го няма повече. Това е много лесен начин да избегнеш вината, която идва по-късно, като се изключиш.