— Лукатис е — каза Дъч.
— Сигурен ли си? — запитах го аз.
— Не е останало много, но е достатъчно — кимна той.
Извърнах се от фотографията. Добре знаех, че аз ще бъда този, който трябваше да съобщи вестта на ДиДи. Към старите ми проблеми се беше прибавил и още един.
За кого беше работил Тони Лукатис? За Грейвз Дългоносия или за похитителите?
55. ЗАУПОКОЙНА МОЛИТВА
Четириъгълникът представляваше един тревясал квадрат, обграден от три страни със стари тухлени складови сгради, които сигурно датираха още от времето на федералистите, а реката оформяше четвъртата му страна. Паркът беше насечен от алеи с паваж; в центъра му под под едно знойно и бронзово небе блестеше слънчев часовник. В един от ъглите на зеления оазис стърчеше голям дъб, напукан от годините, който хвърляше единствената сянка наоколо, макар че до този момент никой не беше потърсил закрилата й. Почти не се долавяше и полъх на вятър.
Стигнахме в дванайсет без пет. Паркът започваше да се пълни с млади красиви момичета в летни памучни дрехи и мъже, които изглеждаха неловко и се чувстваха неудобно в официалните си костюми; повечето от тях бяха наметнали саката по раменете си. Една сергия за хотдогове правеше рекорден оборот. Приятно място да се наслади човек на обяда си, въпреки жегата.
Сийкоуст Нашънъл се намираше на първия етаж в една от сградите. От другата страна срещу нея беше Склад номер 3, където на следващия ден ми предстоеше приятна среща със Сам Дънлийви. Третата сграда минаваше надлъжно между тях, и гледаше към парка и реката, се оказа една стара едноетажна къща, превърната в морски музей.
Седнах на една бетонна пейка близо до ъгъла на ъгъла на банката, така че да държа под око и двата входа, и зачаках ДиДи. Не ми се наложи да чакаме дълго. Малко след пет двете с Ларк излязоха; страхотна двойка, която завърташе вратовете на всички срещнати мъже.
Тя ме загледа несигурно докато се приближаваха, сякаш не беше сигурна дали още си говорехме. Разчупих леда.
— Тъкмо си мислех, че може би ще е най-добре да забравим бизнеса и да си останем приятели — казах аз.
Ларк мигновено прецени ситуацията.
— Какво ще кажете за хотдог и кокакола? — предложи тя. — Аз черпя.
Двамата с ДиДи си поръчахме по едно и от двете и Ларк плъзна към сергията, секвайки всички разговори по пътя си.
— Ти беше права тази сутрин — казах аз. — Щеше да бъде крайно нечестно да свършиш онова, за което те бях помолил, и още съжалявам.
— Какво значение има? — отвърна тя, все още наежена. — Ти така или иначе си получи номерата. Твоят приятел успял да убеди Ларк, че така изпълнявала патриотичния си дълг към Отечеството.
— Очевидно той има далеч по-добър подход към жените от мен — направих опит да се пошегувам аз.
— О, не бих казала това — отвърна тя, все още без да ме погледне.
Тръгнахме из парка и аз я хванах под ръка, насочвайки я към големия дъб, далеч от любителите на лятното слънце. Тя изведнъж рязко се извърна и ме погледна право в очите, усещайки колко съм напрегнат.
— Нещо не е наред — каза тя. — Усещам го. — И след миг възкликна: — Тони! Нещо му се е случило!
Кимнах и неловко изрекох:
— Страхувам, че са лоши новини.
Очите й в миг се изпълниха със сълзи. Удивително е как хората разбират още преди да им го кажеш.
— О, Господи — изстена тя. — Той е мъртъв, нали?
Кимнах тъпо, опитвайки се да измисля някакви думи, с които да я утеша, думи, които не съществуваха.
— О, не — изплака тя. Гласът й беше невзрачен и далечен шепот.
Строполи се върху мен като сламена кукла, изпразнена от пълнежа си. Обгърнах я и дълго време останахме така под дървото. Усещах как тялото й се стяга на възли в опита си да овладее хълцанията, после възлите се превърнаха във вълни от мъка, които окончателно я сломиха и тя се разрида безутешно. Приведох я на тревата и седнах до нея, притиснах я до себе си, залюлях я напред-назад, сякаш беше дете, току-що загубило първата си кукла.
Видях Ларк да се връща през площада награбила цяла камара хот-догове. Замахах й с ръка и тя тръгна към нас. Разбра какво се е случило още преди да ни доближи. Втренчи се в мен с въпросителен поглед. Не каза нищо, само седна до ДиДи и започна да разтрива гърба й, опитвайки се да сдържи сълзите, бликнали в собствените й очи.
Както си седяхме под дъба, погледнах към банката и зърнах силуета на Чарлз Сийборн застанал до прозореца. Бързо отстъпи назад когато проумя, че съм го видял. Хвърлих поглед към прозорците от третия етаж на Склад Три. Не знам какво очаквах да видя, може би Дънлийви да изпраща семафорни сигнали през парка на банкера. Прозорците бяха празни; все едно беззрачни очи се взираха сляпо от старото здание. Цялата власт, някога управлявала Дюнтаун, изглеждаше концентрирана върху този тревясал квадрат, само че сега сякаш беше заменена от страха.