Вратата зад мен се отвори и в стаята влезе Хари Рейнс. Зеленото му сако на стюард не изглеждаше много на място в това стерилно бяло помещение, но измачканото ми спортно яке още по-малко.
Вълна от чувства ме заля при влизането му. Бях на четиридесет и една години и досега не бях спал с омъжена жена, и изведнъж се озовавах само на десет фута от мъжа, когото бях опозорил и към когото изпитвах единствено негодование и гняв. Прииска ми се да изчезна, толкова неудобно се почувствах при влизането му.
За миг си помислих, че може да знае за мен и Доу, че може би някой от бандата на Талиани му беше подшушнал анонимно за връзката ни. Твърдо много хора бяха посветени или предполагаха за нас, Хари Несбит съвсем ясно и нидвусмислено ми го беше казал. Почти очаквах Рейнс да ме посочи с обвинителен показалец и да ме жигоса по челото с химикалката си. Усетих как потта ми плъзна покрай яката на ризата и за миг проклех Доу заради неудобството, което изпитвах в момента, прехвърляйки гнева и ревността си върху нея загдето се беше омъжила за него.
Всичко това се мярна само за момент, и в следващия изчезна когато успях да го огледам отблизо. Бях като поразен от вида му. Не изглеждаше чак толкова висок, колкото когато го бях зърнал преди два дни на пистата; сякаш някаква невидима тежест бе превила плещите му. Лицето му беше удължено и изпито, а кабинетната му бледост бе преминала в землистосиво. Тъмни кръгове обграждаха очите му. Мъжът пред мен сякаш се бе състарил с десет години само за два дни.
Дали наистина беше онзи неуморен и непознаващ неуспеха робот, в който го бляха превърнали околните? Той напомняше повече на човек увиснал на скала в очакване въжето да се скъса всеки момент.
Изведнъж бе престанал да представлява заплаха за мен.
Страховете ми бяха неоснователни. В първия момент дори и не ми обърна никакво внимание. Беше далеч по-загрижен за мъртвия кон. Когато ме забеляза, просто изпита досада и известно объркване от присъствието ми.
— какво правите тук? — запита той, отправил поглед към Калахън, сякаш не беше уверен, дали знам отговора на въпроса му.
— Това е Джейк Килмър. Работим заедно върху случая — беше отговорът на едрото ченге.
— Джейк, това е Хари Рейнс. — Това изглежда задоволи Рейнс, защото веднага ме изхвърли от съзнанието си. Дори и и името ми да му беше казало нещо, не го показа. Съсредоточи се върху по-належащите проблеми. — Не искам да ви вадя душата, докторе. Само крак ли си е счупил?
— На две места. Давали са му бутазолидини.
— Какво!
— Бил настинал.
— Според кого?
— Тибидо.
— Проклятие! — изруга Рейнс и яростта му ме разтревожи.
— Аа, може да има и още нещо — обади се Калахън. Той ни приближи и свали престилката. — В глезенната кост има пукнатина излизаща извън мястото на счупеното. Изглежда леко калцирана, което означава, че не е съвсем отскоро. Трябва да има няколко дни.
— Значи не е била настинка.
— Казвам ви го, защото докторът тук не може да каже нищо докато не приключи с тестовете си. Но моето мнение е, че този кон е имал курс с Бутазолидин защото е не е наред още от гонката в неделя.
— Откъде сте получили тази информация?
— Жокеят, Импастейтоу. Но той няма нищо общо с тази работа, така мисля. В неделя скъса с Тибидо защото го бяха принудили да съсипе коня на петте-четвъртини, а конят си беше чисто стреч ранър, една от причините за загубата му в неделя.
— Треньорът е Смоуки Бартън, нали?
Калахън кимна.
— Той ще бъде изхвърлен за това.
— Това се прави много често — каза Калахън.
— Не и на тази писта — изръмжа Рейнс. — Вече не.
Шустър се върна обратно при трупа на коня и Калахън ми кимна да го придружа извън стаята. Излязохме и се облегнахме върху стената на сградата, подлагайки се на горещото следобедно слънце. Калахън мълчеше. След малко излезе и Рейнс.
— Мистър Рейнс, мисля, че трябва да поговорим — каза Калахън.
Рейнс изкриви глава на една страна и запита:
— Тук?
— За предпочитане — не.
— Тогава да отидем в офиса ми. С моята кола.
Той заобиколи пистата, без да каже и дума, и паркира на персоналното си място. Взехме асансьора до най-горния етаж на стадиона, после поехме по широк и хладен коридор към офиса му.
Представляваше едно голямо помещение, с тъмна облицовка и украсено изключително със старинни предмети, чак до подвързаните в кожа томове по лавиците на вградената библиотека. Стаята щеше да има мрачна и потискаща атмосфера, ако не беше насрещната стена, която ни посрещна при влизането ни в стаята; беше изцяло от тъмно стъкло и гледаше към пистата. Ефектът беше едновременно стряскащ и елегантен.