— И ще ги изхвърля — заяви гневно Рейнс. Допи второто си бренди и застана с гръб към нас пред прозореца. — Алчността на собственика и треньорската глупост — и ето резултатът — два мъртви коня. Един жокей може повече никога да не се изправи на собствените си крака, и още един лежи в болницата. — Той се извърна и ни изгледа. — Доколкото знам, тук на тази писта никога не е имало нагласена гонка, поне за последните три години.
— Е, — изкашля се Калахън, — всичко е било добре обмислено и невъзможно да се докаже. Щеше да мине като по масло, ако кракът не се беше оказал по-слаб, отколкото са предполагали, както впрочем винаги се случва, когато кон си счупи крак в гонката.
— Какво, по дяволите, мога да направя в такъв случай? — изрева Рейнс, и за миг ми прозвуча като Шефа Финдли.
Калахън си довърши питието и се изправи.
— В този случай ли? Нищо. Тибидо си загуби коня; той си плати цената. Другите два коня и жокеят? Не знам какво да ви кажа. Просто ще бъдат записани в регистрите като поредния нещастен случай. Не мисля, че… разбирате ли, причината, която ни подтикна да ви разкажем всичко това, е че този случай няма да бъде последен. Знам какво са за вас пистата и конете. Затова трябва да го знаете.
Рейнс въздъхна и седна в стола си, захапал долната си устна.
— Благодаря ви много, оценявам жеста ви — произнесе той. Но явно вече беше някъде другаде. Погледът му беше фокусиран някъде съвсем далеч.
— Мистър Рейнс, би ни навредило много… на Калахън, на мен, и на останалите от хората на Моорхед — ако дадете гласност на тая работа с нагласянето на гонката. Бихте ли ни изчакали ден-два, да кажем?
Едва ли можеше да откаже на молбата ни и не го направи.
— Оценявам доверието ви, което ми оказвате — произнесе той, без да гледа към нас. — Стигат ли ви четиридесет и осем часа?
Калахън ме погледна и аз повдигнах рамене.
— Разбира се — каза той, — това е достатъчно. Ще поддържаме връзка.
Оставихме го да седи така, втренчен в пистата, която беше създал, и която вероятно обичаше и бдеше над нея; за него тя беше същото, което и Дюнтаун за Шефа. Изпитах жалост към него; той сякаш беше ученик, току-що научил някаква много грозна истина за живота. Калахън мълча докато не се озовахме отвън и тръгнахме към колите.
— Беше доста жесток към него — проговори накрая той.
— Калахън, никога ли не ти писва да си имаш работа с пишман тарикати? — въздъхнах аз.
— През цялото време — отвърна той с поглед вперен към пистата, където ремонтираха оградата към вътрешното поле.
— Точно това току-що се случи и с мен. Имам чувството, че Рейнс е всичко друго, само не и пишман тарикат. Но пък за сметка на това е заобиколен отвред с такива.
— Твоя работа ли беше да му го казваш?
— Нямаше кой друг. Крайно време беше някой да е откровен с него.
— Добре се справи — каза той. — Чудя се само какво ли ще каже Дъч.
— Не се тревожа за Дъч — отвърнах аз. — Тревожи ме Каменния Титан.
След малко Калахън се обади:
— Даа… — и замълча ужасен от перспективата.
Не му казах още какво се беше случило, че бях измервал мъжа да видя от какво е скроен.
Не бях сигурен, че отговорът ще ми се понрави.
58. СПОМЕН: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК, ВТОРИТЕ ШЕСТ МЕСЕЦА
Сто осемдесет и втори ден; Знаем, че това селище е свърталище на Виетконг. Минаваме през селото, готвят ориз в едно гърне, ще стигне сигурно за стотина души, а наоколо се виждат само няколко старци, една дузина деца, две или три млади жени, и това е всичко.
— Ама много са кльощави, при толкова много плюскане — промърморва Джес Хач.
Попълнение на мястото на Флаглър; на пръв поглед е хлапе, но стреля с шейсет калибровата картечница така, сякаш е част от ръката му. Учи много бързо. Казваме му Гънър. (От gun — оръдие, пистолет, пушка. англ. — Б. пр.)
Казва, че ходел на лов по всяко време на годината, бракониерствал и всичко останало, откакто бил направил осем ли, девет ли години. Нищо не е в състояние да го уплаши. Научил се е да гледа на всичко през призмата на „Еби му майката“ още преди да дойде във Виетнам.
И така, ние се връщаме през нощта да хвърлим едно око дали случайно селцето не е приютило някое виетконгче и мястото гъмжи като мравуняк. Направо се е превърнало в град. На такива им викаме Градче-виетконгче. Удряме селото и атакуваме от две страни, само че откъм гърба му има поток, и те ни атакуват от противоположната страна и ни приковават към земята. Навсякъде около нас жужат трасиращи куршуми, пръскат кал, забивайки се до нас.