— Искам да кажа, какво мислиш за войната в политическо отношение — казва той.
— Нищичко не знам за тая работа — отвръщам му. — Политическите лайна не ме вълнуват. Тук съм, защото ме изпратиха. Аз дори не знам какво всъщност става тук, капитане. Само ми изглежда, че май ще ни спукат задниците.
— Това притеснява ли те? Искам да кажа, фактът, че ще ни скъсат задниците?
— Ти какво, да не си психиатър? — питам го.
Той пак се разсмива и казва, че не е.
И тогава му казвам:
— Никой не е дошъл тук с мисълта да губи.
После ме пита на колко съм години и аз му казвам, че съм на двайсет и една.
— Ти си дяволски добър войник — казва ми той.
— Да ти кажа, капитане, аз съм почти новобранец. Остават ми още шест месеца да издрапам и имам две цели в живота. Да се върна здрав и читав, и да върна здрави и читави хората си. Друго нищо не ме вълнува. А и нищо не друго не съществува. Почнеш ли да си блъскаш главата с други мисли, направо се отписвай.
— Ще те повиша в офицерски чин — изтърсва ми той изведнъж.
— По дяволите, само това не — казвам аз. — Не го прави, капитане. Имай милост. Какво искаш от мен?
— Взводът има нужда от лейтенант и аз мисля, че ти си най-подходящият за тая работа.
— Добре, закачете ми шест нашивки, така ще съм най-висшият по звание в ротата. Ще си остана на мястото, ще ги върша пак къщите, както и преди, но само не ме закичвай с болтове, човече. Болтовете те убиват. Ще се махам оттук, капитане. Нямам намерение да пуквам в това блато. Накичиш ли ме с болт, все едно ми закачваш воденичен камък на врата.
Така че ми лепва шест нашивки и в добавка ме пуска една нощ отпуска в града, в която си отпускам царски душата, и на следващия ден съм пак в Хай Пиен и всичко си е по старому. Все същите лайна.
Двеста осемдесет и седми ден: Днес ни гостува един изкукуригал полковник. Тук е още от началото на кампанията, веднага се вижда. Знае всички трикове и не дава пет пари за тях. Даже и приказките му бяха напълно лишени от всякакъв смисъл. Мисля, че напълно е откачил.
По-късно следобед трябваше да си тръгва с един медицински хеликоптер и ние си стоим на площадката за кацане на върха на хълма и той изведнъж си го вади и започва да пикае, и точно в този момент виетконгчетата, сякаш възмутени от оскверняващото му деяние, откриват огън срещу нас. Не знам откъде са се пръкнали, а той се хили, та чак сълзи му изскачат, и аз му казвам:
— Господин полковник, по-добре залегнете, тук изглежда гъмжи от Чарли. (Чарли — презрително прозвище на виетнамските партизани — Б. пр.)
— Да им пикая на жълтурчетата — хили се той.
И изведнъж около нас захвърчават 9-милиметрови куршуми. Трябва да бяха изстреляли поне петдесет патрона, защото земята около нас заприлича на гейзери. Той свърши, изтръска си го, дигна си ципа и им показва среден пръст. После идва хеликоптерът, той се качва по стълбичката и отлетява. Ето един, дето наистина има нужда малко да си почине от бойната линия, ама голяма нужда.
— Някой ще го отнесе заради този побъркан кучи син — казва Док. — На него вече му е все едно жив ли е или мъртъв.
— Какво ще правят с него, по дяволите? — казвам аз. — Той е толкова луд, че не става и да го върнеш обратно в цивилизацията.
— Не знам, може би трябва да го изпратят в някое психо специализирано за откачени полковници — казва Док и всички се пръсваме от смях.
Триста и шести ден: Гънър беше една седмица в Сайгон малко да разпусне душата и се запознал с един артилерист, сдушили се с него, натаралянкали се като свини и му ударили една здрава веселба. Та този артилерист научил Гънър как се сваля закъснителя от ръчна граната и когато Гънър се върна, всяка вечер сяда и вади закъснители от гранатите и после пак ги връща в сандъците с амуниция. Във всяка торба оставя по пет-шест парчета обработени гранати.
Два дни по-късно си седим на тая площадка за кацане и виетконгчетата ни скачат. Гънър ни казва да го последваме и да се дръпнем малко настрани. Оставя паласките по местата им, и се дърпаме на тридесетина метра, заравяме се и когато заемат позицията ни, започваме контраатака. В следващия момент ръчните гранати започват да гърмят навсякъде по старите места, жълтурчетата пищят, та се късат, страхотен хаос. После се връщаме и връхлитаме върху тях и си възвръщаме позицията. Заварваме поне двайсетина мърши, половината от тях само с по една ръка.
Два пъти повторихме тоя номер с отстъплението и ела да видиш големия майтап. Сега вече Гънър навсякъде мъкне със себе си по две паласки с обработени гранати. И при всяко наше придвижване оставя по две. Като търговска марка. Шибаните маймуни така и не се научиха. Всеки път все едно че си им направил магия.