— Трябва да има някаква причина, заради която си създават толкова много главоболия — казах аз. — Трябва да има някакви сметки за укриване част от доходите или разплащателни сметки.
— Да, съгласен съм с теб. Но какво представляват те? Ние сме изправени пред една пирамида която се крепи на друга. Изобретателно счетоводство допълнено от изобретателна компютърна технология. Така че може би някои от тези сметки да са разплащателни или укриващи такива, кой може да го разбере?
Стик беше прав. Системата, макар и дяволска, не беше незаконна. Нелегалното тук беше използването на банката за вкарването на незаконните пари от хазарта, проституцията, наркотиците, и всичко останало, в законни сметки с последващо източване от някои от тези сметки без да се докладва за дохода на Прокажените. Големият въпрос беше как го правеха.
— Никога няма да се докопаме до дъното без да имаме ключов списък на всички техни сметки — каза Стик.
— Скоро ще им скочим на врата, Стик. Коен не може да не си е направил някъде схемичка на цялото това предприятие. Прекалено е сложно, за да го побере всичкото в главата си.
— Най-вероятно в собствения си компютър — реши Стик. — А няма никакъв начин да се доберем до един частен терминал.
— Тогава едно нещо е абсолютно сигурно — казах. — Трябва да запазим Коен жив на всяка цена. Ключът към загадката се пази у него.
— Искаш ли да ги пъхнем в ареста, за да им осигурим защита? — предложи Стик. — Защото не виждам никакво друго решение. И без това ги държим под денонощно наблюдение.
— Да, и досега това не е помогнало на никого да оцелее — произнесох скептично аз.
Имаше и още един възможен вариант. Можехме да предложим на Коен да го поставим под специална охраняваща програма, при условие, че се съгласеше да ни сътрудничи. А аз отлично знаех какъв щеше да бъде отговорът ми на този въпрос, ако бях на мястото на Коен. Щях да кажа на себе си да си го зачукам.
60. КОКТЕЙЛЪТ
Предполагам, че най-прелестната гледка в града се открива от най-високото здание — тоест ако разполагате с парите, с които да ви го осигурят. Бабс Томас притежаваше и двете плюс вкуса как да го направи. Надстройката върху плоския покрив напомняше на стъклена кутия потопена в зеленина. Абсолютно всички стени бяха изработени от стъкло: всекидневната, спалните, кухнята, дори и баните. Завеси от пода до тавана осигуряваха необходимото усамотение, въпреки че единствената опасност от любопитни погледи можеше да дойде единствено от нисколетящи самолети.
Надстройката се осветяваше от конусовидни лампи, ефект едновременно необичаен и зашеметяващ, защото стъклените стени пречупваха светлината в хиляди искрящи точки, многократно отразени, които къпеха стаите в меко златисто сияние.
Имаше събрани най-малко тридесет двойки, което всъщност беше и представата на Бабс за няколко приятели, всички наследници на древни богатства и с дълго родословно дърво. Предполагам, че само смърт в семейството би могла да бъде извинителна причина за отсъствието от това соаре. Или пък, както в случая с Чарлз Сийборн, банкови проверяващи.
Бабс, едно видение в жълта коприна, носеше бяла шапка с периферия достатъчна за тренировка със скейтборд, връхлетя върху мен при влизането ми, издърпа ме в един неутрален ъгъл, и ми прочете цяла лекция от напътствия с кого си струваше да разговарям и кого можеше да пренебрегна.
Най-главната ми задача беше да се срещна с оставащите членове на безславния Комитет.
Артър Логан, адвокатът, беше на четиридесет, а изглеждаше на шестдесет. Неправилната стойка го караше да изглежда почти изгърбен, лицето му беше сгърчено в непрестанна гримаса, а очите му бяха параноично интензивни и дейни, като на човек очакващ само лоши новини. Десет минути разговор с него изваждаха на показ сенилност както в душевно, така и в телесно отношение, мъж с такава фанатична консервативност, че дори и Калвин Куулидж би го намерил за анахронизъм. Съпругата му, която му съперничеше по непривлекателност, изглеждаше така, сякаш беше загубила нейде по пътя брадичката си. Тя го допълваше с усмивката си и затворената си уста.
От друга страна обаче, Роджър Сътър, крупният журналист, беше пълната му противоположност, резюме на вечния забързан млад мъж. Ръкостискането му беше болезнено искрено, взорът му концентриран, а отношението — открито. Изминаха цели пет минути от разговора ни преди да проумее, че аз нямах намерение да инвестирам пари в Дюнтаун, и интензивният му взор избледня и започна да прескача от един женски задник на друг. Съпругата му, чиято първа реплика беше да ми съобщи, че била най-добрата тенисистка в клуба, упорито флиртуваше с останалите мъже в стаята.